Денят, в който вече не бях желана: Историята на една българска баба

– Мамо, моля те… този път не идвай. – Гласът на Петър беше тих, но твърд. Думите му се забиха в мен като нож. Стоях до прозореца, с телефона притиснат до ухото, а навън дъждът се стичаше по стъклото. Не можех да повярвам, че точно той – моето момче, моят син – ми казва това.

– Петре, как така да не дойда? Това е рожденият ден на Мартин! Аз съм му баба! – Гласът ми трепереше. Чувах как се опитва да не се разплаче.

– Мамо, нека този път да е само за нас. Моля те. – След това настъпи тишина. Чух как някой вика Мартин от другата стая. Петър затвори.

Останах сама в апартамента си в Люлин. Всичко ми се стори празно и студено. Взрях се в снимката на Мартин на шкафа – усмихнато момче с големи кафяви очи, които приличат на моите. Спомних си как го държах за ръчичка в парка, как му четях приказки вечер. А сега… сега не бях желана.

Седнах на дивана и започнах да си припомням всичко. Кога започнаха тези разриви? Беше ли онзи път, когато се скарахме заради новата жена на Петър – Даниела? Не я харесвах от самото начало. Струваше ми се студена, високомерна. Опитвах се да бъда мила, но тя винаги ме гледаше с онзи поглед – сякаш съм натрапница в собствения им дом.

– Мамо, Даниела не иска да идваш толкова често. Иска малко спокойствие – беше ми казал Петър преди година.

– А кой ще гледа Мартин, когато сте на работа? – попитах го тогава.

– Ще се оправим. Намерихме жена от квартала.

Тогава за първи път усетих как нещо се къса между нас. Но не спрях да ходя – носех супа, домашни сладкиши, подаръци за Мартин. Виждах как Даниела се дразни, но не можех да спра. Това е моето семейство! Аз съм баба!

С времето започнаха дребни кавги – за възпитанието на Мартин, за това какво да яде, кога да си ляга. Аз настоявах на моето: „Така сме го правили винаги!“, а Даниела отвръщаше: „Сега времената са други.“ Петър стоеше между нас като съдия и все по-често избираше страната на жена си.

Последният ни скандал беше преди месец. Бях купила на Мартин шоколадово яйце, а Даниела избухна:

– Казах ви сто пъти – няма шоколад преди вечеря! Не разбирате ли?

– Аз съм му баба! – отвърнах аз.

– Но аз съм му майка! – изкрещя тя.

Петър стоеше до вратата и мълчеше. После ме изпрати до асансьора и каза тихо:

– Мамо, моля те… опитай се да ни разбереш.

Сега, седейки сама в хола си, усещах как болката ме задушава. Взех снимката на Мартин и я притиснах до гърдите си. Защо така стана? Не съм ли дала всичко за това семейство? Не съм ли жертвала младостта си за Петър? Когато баща му ни напусна, аз останах сама с него. Работех по две смени в шивашкия цех, за да има всичко. Не съм ли заслужила поне малко уважение?

Телефонът ми изписука – съобщение от Петър: „Мамо, благодаря ти, че ме разбра.“

Не му отговорих. Какво да кажа? Че не разбирам? Че ме боли? Че тази тишина ме убива?

Излязох на балкона и гледах как дъждът мокри панелните блокове отсреща. По улицата тичаха деца с шарени чадъри. Спомних си как водех Петър на училище под дъжда, как го прегръщах силно пред входа.

Вечерта звънна съседката Мария:

– Как си, Цветанке? Ще идваш ли утре на бридж?

– Не знам… не ми е до хора.

– Пак ли се скара с Петър? Ох, милата…

– Не знам къде сбърках, Мария…

– Не си сбъркала ти. Сега младите са други. Не ценят нищо.

Но аз знаех, че вината не е само тяхна. Може би прекалих с грижите си. Може би трябваше да дам повече свобода на Петър и Даниела. Но как да стоя безучастна? Как да не обичам прекалено?

На следващия ден рожденият ден мина без мен. Видях снимки във Фейсбук – Мартин духа свещички, всички се смеят. Аз седях сама у дома и плаках тихо.

Вечерта написах писмо до Мартин:

„Скъпо мое момче,
Баба те обича повече от всичко. Понякога възрастните правят грешки и се карат, но ти винаги ще бъдеш моето слънце.“

Не знам дали ще му го дам някога.

Сега стоя тук и се питам: Какво е семейството? Само кръв ли ни свързва? Или любовта трябва да има граници? Кога любовта става прекалена и започва да пречи?

Кажете ми… има ли място за бабите в днешното семейство или вече сме просто спомен от миналото?