Днес изгоних сина и снаха си от дома: Лоша майка ли съм или най-после избрах себе си?

– Мамо, пак ли ще започваш с твоите забележки? – гласът на Димитър отекна в малката кухня, докато Мария нервно тропаше с лъжицата по ръба на тенджерата.

Стоях до прозореца, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а в мен се бореха гняв и вина. „Това е моят дом“, повтарях си наум, „моят дом, моят живот“.

– Не мога повече така! – избухнах. – Не мога да слушам как се карате за глупости, не мога да чистя след вас, не мога да се чувствам като прислужница в собствения си апартамент!

Димитър ме изгледа с онзи поглед, който познавах от дете – смесица от обида и неразбиране.

– Ти сама ни предложи да останем тук, докато съберем за наш апартамент! – каза той. – Какво се промени?

– Промени се това, че вече две години живеете тук и не виждам никакво усилие да си тръгнете! – гласът ми се пречупи. – Аз съм на 62 години, заслужавам спокойствие!

Мария въздъхна тежко:

– Искаш да ни изгониш? След всичко, което направихме за теб?

– Какво сте направили за мен? – попитах тихо. – Вие само взимате. Аз ви пера, готвя, плащам сметките… Кога последно ме попитахте как съм?

В този момент осъзнах колко съм се изгубила през годините. След смъртта на мъжа ми цялата ми енергия отиде в това да поддържам дома, да помагам на Димитър да завърши университета, после да си намери работа. Когато доведе Мария, приех я като дъщеря. Но с времето тя започна да се държи все по-настъпателно – разпореждаше се в кухнята, канеше приятелки без да ме пита, дори премести снимките на покойния ми съпруг в шкафа „за да не й напомняли за смъртта“.

Първите месеци преглъщах. Казвах си: „Те са млади, ще пораснат.“ После започнаха скандалите между тях – за пари, за работа, за това кой ще изхвърли боклука. Вечерите ми се превърнаха в кошмар. Слушах ги как се карат през стената и се чудех къде сбърках като майка.

Една вечер Мария ми каза:

– Може ли да спреш да ни контролираш? Това вече не е само твой дом!

Тогава не казах нищо. Но тази мисъл ме разяждаше седмици наред. Не е мой дом? Аз ли не плащах ипотеката 30 години? Аз ли не работех по две смени, за да има Димитър всичко?

Днес чашата преля. Намерих кухнята разхвърляна, мивката пълна с чинии от вчера, а Мария лежеше на дивана с телефон в ръка.

– Моля те, измий поне чиниите – казах тихо.

– Не съм ти слугиня – отвърна тя без да ме погледне.

Тогава нещо в мен се счупи.

– Излезте! И двамата! – извиках. – Искам си дома обратно!

Димитър скочи:

– Мамо, не можеш така! Къде ще ходим?

– Не ме интересува! Вие сте възрастни хора! Намерете си квартира! Аз повече няма да живея така!

Последваха крясъци, обвинения, сълзи. Димитър ме нарече егоистка. Мария каза, че съм съсипала брака им. Събрах им багажа в две чанти и ги оставих пред вратата.

Сега апартаментът е тих. Чувствам се празна и виновна. Слушам тишината и се чудя дали някога ще ми простят. Но за първи път от години мога да седна на дивана и да чуя собствените си мисли.

Може би съм лоша майка. Може би съм просто човек, който най-накрая е избрал себе си пред всички останали.

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Лоша майка ли съм или просто жена, която заслужава малко мир?