Днес изгоних сина и снаха си от дома: Защото разбрах, че моят живот не е техният хотел

– Мамо, пак ли ще ни правиш забележка за обувките? – гласът на Петър отекна в коридора, докато хвърляше маратонките си до вратата. Снаха ми, Мария, дори не ме погледна – вече беше потънала в телефона си, сякаш присъствието ми е просто фон.

Стоях с ръце на кръста и се чудех как отново се стигна дотук. Преди две години, когато Петър и Мария дойдоха с молба да останат „за малко“, не се поколебах. „Това е вашият дом“, казах тогава, макар че вътре в мен нещо се сви. Бях сигурна, че ще е временно – докато си намерят работа, докато съберат пари за квартира. Но „малкото“ стана месеци, после години.

В началото се радвах – домът ми беше пълен с живот. Сутрин миришеше на кафе, вечер се чуваше смях от хола. Но постепенно всичко се промени. Петър започна да се прибира все по-късно, Мария все по-често се караше с мен за дреболии – защо съм сложила кърпите така, защо съм изяла последната ябълка, защо не съм изключила лампата в коридора.

– Мамо, ще платиш ли тока този месец? – попита Петър една вечер, без дори да ме погледне.
– Ама вие не мислите ли да участвате поне малко? – гласът ми трепереше от напрежение.
– Е, ти си пенсионерка, имаш време да ходиш по опашки и да плащаш сметки – засмя се Мария подигравателно.

Тогава за първи път усетих как гневът ми кипва. Не бях просто майка – бях станала невидима прислужница в собствения си дом. Всеки ден миех чинии след тях, перях дрехите им, готвех любимите им ястия. А те? Дори не казваха „благодаря“.

Съседката ми леля Гинка често ме питаше:
– Защо ги търпиш, Цвето? Това не е живот!
– Те са ми деца… – отвръщах тихо.
– Децата трябва да уважават майка си! – отсичаше тя.

Една вечер, докато седях сама на терасата и гледах светлините на София, си спомних думите на покойния ми съпруг:
„Цвете, не позволявай никой да те тъпче, дори и нашият син.“

На следващия ден Мария отново започна да се кара:
– Защо не си изчистила банята? И защо пак няма мляко?
– Мария, аз не съм ви слугиня! – извиках за първи път от години.
Петър излезе от стаята:
– Мамо, какво ти става напоследък? Все недоволстваш!
– Стига! – гласът ми беше дрезгав. – Това е моят дом! Вашият престой тук беше временен! Време е да си тръгнете!

Настъпи тишина. Мария ме изгледа сякаш съм полудяла.
– Ти сериозно ли? Къде ще ходим?
– Това вече не е мой проблем – отвърнах твърдо.
Петър се опита да ме прегърне:
– Мамо, моля те…
– Не! Достатъчно! Обичам ви, но трябва да пораснете!

Тази нощ не спах. Слушах как приготвят багажа си, как шепнат ядосано. На сутринта тръгнаха без да се сбогуват. Когато вратата се затвори след тях, се разплаках като дете. Болеше ме – сякаш късам част от себе си. Но за първи път от години почувствах тишината като свобода, а не като самота.

Сега седя сама на масата и гледам снимката на малкия Петър – усмихнато момче с големи мечти. Кога се превърнахме в непознати? Кога любовта стана бреме?

Може би сгреших. Може би трябваше още да търпя. Но ако не поставим граници, как ще ни уважават децата ни? Колко още майки живеят като мен – в собствения си дом, но като гости?

Кажете ми… Постъпих ли правилно? Или майчината любов няма граници?