Днес изгоних сина и снаха си от дома: Защото разбрах, че животът ми не е техният хотел

– Мамо, пак ли ще ни правиш забележка за обувките? – гласът на Мария, снаха ми, прозвуча остро от коридора. Стоях до вратата, с чехлите в ръка, и гледах как калта от обувките им се размазва по чистия килим. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца.

– Не е въпросът в обувките, Мария – отвърнах тихо, но гневът вече клокочеше в мен. – Въпросът е в уважението.

Синът ми, Даниел, излезе от стаята си с телефон в ръка. Дори не ме погледна.

– Мамо, нали казахме, че ще останем само докато си намерим квартира. Не прави драма.

Драма? Аз ли правя драма? През последните шест месеца домът ми се превърна в нещо чуждо. Всяка сутрин се будех от трясъка на врати, миризмата на цигари и силната музика от стаята им. Хладилникът беше винаги празен, а сметките – двойно по-високи. Но най-много ме болеше безразличието им.

Преди години мечтаех за голямо семейство, за топлина и смях около масата. След като съпругът ми почина, останах сама в този апартамент в Люлин. Когато Даниел ми се обади една вечер и каза: „Мамо, можем ли да поживеем при теб за малко?“, не се поколебах. „Това е вашият дом“, казах с усмивка, макар че вътре усещах леко безпокойство.

Първите дни бяха като празник. Готвех любимите им ястия – мусака, пълнени чушки, баница. Смеехме се на вечеря, гледахме стари снимки. Но после всичко се промени. Мария започна да ми прави забележки за всичко – как чистя, как подреждам дрехите, дори какво кафе купувам. Даниел все по-рядко разговаряше с мен. Вечер стояха до късно пред телевизора, а аз не можех да заспя от шума.

Една сутрин намерих бележка на хладилника: „Купи мляко и яйца“. Подпис: Мария. Сякаш бях тяхната прислужница. Опитах се да говоря с Даниел:

– Сине, чувствам се малко излишна…

– Мамо, не започвай пак! Всичко е наред. Просто сме уморени.

Но нищо не беше наред. Започнах да избягвам собствения си дом – разхождах се из квартала с часове, само и само да не ги виждам. Приятелките ми казваха: „Трябва да поставиш граници!“, но аз не можех. Майчиното сърце прощава всичко… или поне така си мислех.

Вчера вечерта чух как Мария говори по телефона:

– Не мога повече тук! Свекървата ми е ужасна! Само мрънка и нищо не разбира!

Сълзите сами потекоха по лицето ми. Толкова ли съм лоша? Толкова ли съм досадна? Прекарах нощта без сън, въртейки се в леглото и мислейки за всички компромиси, които направих през годините.

На сутринта ги чаках на масата с две чаши кафе.

– Трябва да поговорим – казах твърдо.

Даниел ме погледна учудено:

– Какво има пак?

– Не мога повече така – гласът ми трепереше. – Чувствам се като чужденец в собствения си дом. Не съм ви длъжна да ви търпя неуважението и претенциите. Обичам ви, но трябва да си тръгнете.

Настъпи тишина. Мария скръсти ръце:

– Значи ни гониш?

– Да – прошепнах едва чуто. – Гоня ви.

Даниел стана рязко:

– Добре! Щом така искаш!

Събраха багажа си за половин час. Не ме прегърнаха за довиждане. Вратата се затвори със силен трясък.

Останах сама в тишината на апартамента. Седнах на дивана и заплаках като дете. Болеше ме всяка клетка на тялото ми – от вина, от тъга, от обида.

Сега седя тук и се чудя: Кога една майка трябва да спре да жертва себе си? Кога любовта към децата преминава границата на самоуважението? Може би сгреших… или може би най-накрая защитих себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място?