Домът, който построихме – на кого принадлежи сърцето му?

— Мамо, татко… Искам да ви кажа нещо важно. — Гласът на дъщеря ми, Мария, трепереше леко, докато седеше срещу нас на масата в хола. Беше неделя вечер, а аз още усещах миризмата на прясно изпечен хляб, която се носеше из къщата. Съпругът ми, Георги, остави вилицата си и ме погледна въпросително.

— Какво има, Марийче? — попитах аз, опитвайки се да прозвуча спокойно, макар че усещах напрежението във въздуха.

— С Мартин решихме… — тя се поколеба за миг и впери очи в ръцете си. — Решихме да се оженим. И… Мислехме си… Дали бихте ни подарили къщата?

В този миг времето спря. Сякаш всичко около мен избледня — стените, които боядисвахме с Георги до късно през нощта; градината, в която засадих първата си роза; прозорците, които мих с трепет преди всяка Коледа. Всичко това — нашият дом, нашият живот — сега беше поставено на масата като молба.

— Къщата? — гласът на Георги прозвуча по-рязко, отколкото очаквах. — Тази къща ли?

Мария кимна, а очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Знам, че ви е струвала много… Но ние с Мартин искаме да започнем живота си тук. Не искаме апартамент под наем или да теглим кредит за нещо чуждо. Тук е домът ми…

Не знаех какво да кажа. В гърдите ми се бореха две чувства — гордостта, че дъщеря ми вижда дома ни като свое убежище, и болката от мисълта да се разделя с него. Георги стисна ръката ми под масата — знак, че и той е разкъсан.

— Марийче… — започнах тихо. — Тази къща е всичко, което имаме. Дванадесет години строихме тухла по тухла. Спомняш ли си зимите без отопление? Лятото, когато спяхме на дюшеци, защото парите стигаха само за покрива?

— Знам… — прошепна тя. — Но аз съм ви единственото дете. Кой друг ще живее тук? Не искам да ви обиждам… Просто питам.

Георги стана рязко от масата и излезе навън. Видях как раменете му треперят от напрежение. Останахме сами с Мария.

— Мамо… — тя хвана ръката ми. — Не искам да ви нараня. Но Мартин няма родители, няма къде да отидем. А аз не мога да си представя да живея другаде.

Погалих я по косата, както правех когато беше малка.

— Дете мое… Домът не е само тухли и керемиди. Той е спомените ни, сълзите ни, смехът ни…

Тя избухна в плач.

— Мамо, страх ме е! Ако не останем тук, ще загубя всичко познато…

Вечерта премина в мълчание. Георги не се върна до късно. Аз лежах будна и гледах тавана. Спомнях си как носехме чували с цимент по стълбите; как Георги падна веднъж и си счупи ръката; как Мария рисуваше по стените с тебешир и после се смееше през сълзи, когато я карахме да чисти.

На сутринта Георги седна до мен на леглото.

— Какво ще правим? — попита той тихо.

— Не знам… — отвърнах аз. — Ако им дадем къщата, къде ще отидем ние? А ако не им я дадем, ще я изгубим ли завинаги?

Той въздъхна тежко.

— Аз не мога да живея другаде. Това е моят дом. Но не мога и да гледам Мария нещастна.

Дните минаваха в напрежение. Мария избягваше да се прибира често; Мартин идваше само когато ни нямаше. Съседите започнаха да шушукат: „Ще я дадат ли?“, „Какво ще стане с Георги и Елена?“

Една вечер седнахме всички заедно.

— Марийче — започнах аз. — Разбирам те. Но ако ти дадем къщата сега, какво ще стане с нас? Ще ни оставиш ли място тук? Или ще трябва да си търсим квартира?

Тя ме погледна с ужас.

— Не! Никога! Може да останете с нас…

Георги поклати глава.

— Две семейства под един покрив не са лесна работа. Помниш ли как беше с баба ти?

Мария замълча.

— Ами ако се разделите с Мартин? — попитах аз тихо. — Домът ще остане ли твой? Или ще го делите?

Тя избухна:

— Защо все мислите най-лошото! Аз ви моля за доверие!

Сълзите ѝ ме пронизаха като нож.

— Не е въпрос на доверие, а на сигурност за всички ни — отвърнах аз.

В следващите дни Георги предложи компромис:

— Ще направим нотариален акт с пожизнено право на ползване за нас двамата. Къщата ще бъде твоя след време, но докато сме живи, ще останем тук.

Мария прие с нежелание. Виждах болката в очите ѝ – сякаш сме я предали.

Сега всяка вечер гледам прозорците на нашия дом и се питам: Постъпихме ли правилно? Дали някога ще ни прости? Или домът ни вече никога няма да бъде същият?

Кажете ми – какво бихте направили вие? Домът ли е по-важен или семейството?