Донесох майка ми в нашия дом — мислех, че това ще е най-доброто решение. Грешах…
— Не може така, Мариела! Не може да оставиш майка си сама! — гласът на съпруга ми, Димитър, кънтеше в главата ми още от онази вечер, когато за първи път повдигнах въпроса. Седях на кухненската маса, стискайки чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Майка ми беше сама от години, след като татко почина. Всяка зима болестите ѝ се влошаваха, а аз се чувствах виновна, че не съм до нея. Реших — ще я взема при нас.
Първата вечер, когато я доведохме, беше тиха. Децата — Петър и Ива — гледаха с любопитство баба си, а тя се усмихваше несигурно. — Благодаря ти, Мариела. Знам, че не е лесно — прошепна тя и ме прегърна. Усетих мириса на стария ѝ парфюм и за миг се върнах в детството си.
Но още на следващата сутрин започнаха проблемите. Майка ми настояваше да приготви закуската — „Така съм свикнала!“, а аз вече бях сложила кафето и филиите. Димитър се намръщи: — Мамо, остави Мариела да направи всичко. Тя си има ред.
— Ама аз само исках да помогна… — отвърна майка ми с треперещ глас.
Така започнаха дребните търкания. Майка ми не харесваше как подреждам дрехите на децата, как готвя или как разговарям с Димитър. Вечер, когато всички заспиваха, тя идваше при мен в кухнята и шепнеше: — Мариела, не трябва ли да си по-строга с Ива? Много е разглезена…
Понякога я чувах да говори по телефона със съседката си от стария блок: — Не знам как ще издържа тук. Всичко е различно…
Димитър започна да се прибира все по-късно от работа. Децата усещаха напрежението и избягваха баба си. Една вечер Петър дойде при мен и прошепна: — Мамо, кога баба ще си ходи у тях?
Сърцето ми се сви. Какво бях направила? Нима доброто ми намерение разрушаваше семейството ми?
Една неделя майка ми настоя да отидем на църква. — Така е редно! — каза тя строго. Аз отказах — имахме планове с децата за кино. Тя ме изгледа с укор: — Не ви възпитавам добре децата…
Вечерта избухнах:
— Мамо, моля те! Това е моят дом! Моля те, уважавай нашите навици!
Тя се разплака:
— Аз съм ти майка! Само добро ти мисля…
Димитър ме дръпна настрани:
— Не мога повече така, Мариела. Или тя ще промени поведението си, или…
Не довърши изречението. Знаех какво има предвид.
Започнах да се чувствам като между чука и наковалнята. Майка ми ме гледаше с тъга и обида, а Димитър беше все по-студен. Децата се затваряха в стаите си.
Една вечер чух майка ми да плаче в стаята си. Влязох тихо:
— Мамо…
Тя ме погледна със зачервени очи:
— Не искам да ви преча… Може би трябваше да остана сама…
Седнах до нея и я прегърнах:
— Не си сама. Просто ни е трудно на всички.
На следващия ден Димитър предложи да потърсим помощ — социален асистент или дневен център за възрастни хора.
— Не съм инвалид! — извика майка ми. — Не ме пращайте в старчески дом!
Седмици наред живеехме в напрежение. Всеки ден беше борба между дълга към майка ми и желанието да запазя семейството си цяло.
Една вечер седнахме всички заедно на масата. Димитър каза спокойно:
— Трябва да говорим открито. Така не може повече.
Майка ми мълчеше дълго. После прошепна:
— Аз съм стара вече… Не искам да ви развалям живота.
Ива се разплака:
— Бабо, не си виновна ти!
Петър добави:
— Просто ни е трудно на всички.
Тогава разбрах — няма правилно решение. Няма идеален изход.
След още няколко седмици майка ми сама предложи да се върне в стария апартамент, но с уговорката всяка събота да сме заедно.
Сега често се питам: Дали направих всичко възможно? Може ли човек да бъде добър родител и добра дъщеря едновременно? Какво бихте направили вие?