Достатъчно беше! Как се научих да казвам „Не“ и запазих своя мир

— Пак ли ще спиш у нас, Миро? — попитах с пресъхнало гърло, докато гледах как той разхвърля обувките си в коридора. Беше вторник, а това вече беше третата поредна нощ, в която моят „приятел“ се настаняваше в малкия ми двустаен апартамент в Люлин, сякаш е негов дом. Не беше само той — през последните месеци апартаментът ми се беше превърнал в нещо като безплатен хостел за цялата ни компания. Всяка вечер някой звънеше на вратата: „Може ли да остана? Само тази нощ, че пак се скарах с нашите…“, „Може ли да се изкъпя? Вкъщи пак няма топла вода…“, „Имаш ли нещо за ядене? Не съм ял цял ден…“

В началото ми харесваше да съм център на компанията, да съм тази, която винаги помага. Бях горда, че мога да предложа подслон, топла супа и рамо за плач. Но с времето започнах да усещам как стените на апартамента ми се свиват, а въздухът става тежък. Вечер, когато се прибирах от работа, не знаех кого ще заваря на дивана — Миро, Галя, Илиян, понякога дори непознати приятели на приятели. Стаята ми миришеше на чужди парфюми, а в хладилника винаги липсваше нещо.

— Абе, Деси, ти си много добра душа, ама не ти ли писна да те използват? — каза ми една вечер майка ми по телефона. — Ти си им станала като майка Тереза! А после се чудиш защо си изморена и нервна…

— Не е така, мамо, просто… на всички им е трудно — опитах се да се оправдая, но дълбоко в себе си знаех, че има истина в думите ѝ.

Една вечер, докато се опитвах да заспя, чух как Миро и Галя се карат в кухнята. Галя му се караше, че е изял последното парче пица, а той ѝ отвърна, че тя не е платила за нищо от седмица. Сърцето ми се сви. Това не беше домът, който исках. Това не бяха отношенията, които заслужавах.

На следващата сутрин, докато си правех кафе, Галя се появи по пижама и ме погледна с онзи небрежен поглед, който ме караше да се чувствам като прислужница в собствения си дом.

— Деси, ще ми дадеш ли ключа за входа? Ще изляза по-късно, а не искам да те будя…

— Галя, не мисля, че е добра идея да раздавам ключове от апартамента си — казах тихо, но твърдо. За първи път се осмелих да поставя граница. Галя ме изгледа сякаш съм ѝ казала нещо ужасно.

— Е, добре, няма проблем — каза тя с престорена усмивка, но в гласа ѝ се усещаше обида.

Този ден на работа не можех да се концентрирам. В главата ми се въртяха мисли: „Дали не съм прекалено строга? Дали ще ми се обидят? Ще остана ли сама?“ Но когато се прибрах вечерта и заварих още двама непознати в хола, чашата преля.

— Извинявайте, но не мога повече така — казах с треперещ глас. — Това е моят дом и имам нужда от спокойствие. Моля ви, намерете си друго място за нощувка.

Миро ме изгледа невярващо:

— Ама, Деси, ти винаги си казвала, че сме като семейство! Какво ти стана?

— Станах уморена — отвърнах. — Станах човек, който иска да има лично пространство. Не мога да бъда майка на всички.

Последваха дни на мълчание. Телефонът ми не звънеше, никой не пишеше в групата ни. Чувствах се виновна, сякаш съм предала всички. Майка ми беше права — бях позволила на другите да прекрачат границите ми, а сега, когато ги поставих, останах сама.

Една вечер, докато вечерях сама, телефонът ми звънна. Беше Илиян.

— Деси, извинявай, ако сме те натоварили. Просто… ти винаги си била тази, на която може да се разчита. Не сме осъзнавали, че ти е тежко.

— Благодаря ти, Илиян. Просто имах нужда да си поема въздух. Надявам се да ме разберете.

— Разбираме. И… ако имаш нужда от компания, обади се. Но този път ще донеса вечеря — засмя се той.

Постепенно започнах да се чувствам по-добре. Научих се да казвам „не“ — първо на приятелите си, после и на колеги, които винаги искаха да им върша работата. Започнах да се грижа за себе си, да чета книги, да се разхождам сама в Южния парк, да се наслаждавам на тишината в апартамента си. Не беше лесно — често се питах дали не съм прекалено егоистична, дали не съм изгубила приятелите си завинаги.

Но с времето разбрах, че истинските приятели ще останат, дори когато поставиш граници. А тези, които са били с мен само заради удобството, така или иначе не са били истински. Научих се да уважавам себе си и да не се страхувам да защитя личното си пространство.

Сега, когато се връщам вечер у дома и ме посреща тишината, се усмихвам. Това е моят дом, моето убежище. И вече знам, че да кажеш „не“ не означава да си лош човек. Означава да се грижиш за себе си.

Понякога се питам: Дали сбърках, че избрах собствения си мир пред чуждото удобство? Или най-после направих нещо истински добро за себе си? Какво мислите вие?