Достатъчно е: Време е да си върнем спокойствието у дома

– Пак ли тя? – гласът на Лия трепери, докато гледа през прозореца към входната врата. Майка ми стои там с торба в ръка, сякаш е у дома си. Не съм й казал да идва. Не съм й казал и да не идва. Може би това е проблемът.

– Габриеле, отвори, че ще изстина! – чува се през вратата. Сърцето ми се свива. Поглеждам Лия – очите й са пълни с умора и нещо като отчаяние. Знам, че пак ще има скандал. Знам, че пак ще се чувствам разкъсан между двете жени в живота ми.

Отварям вратата. Майка ми влиза като буря – обувките й тракат по паркета, носи миризма на готвено и на нещо старо, което не мога да определя. – Донесох ви мусака! – казва с гордост и ме целува по бузата. Лия се усмихва насила.

– Благодаря, лельо Мария – казва тя тихо, но майка ми не я чува. Вече е в кухнята, отваря шкафове, мести чаши, сякаш търси нещо изгубено.

– Защо пак идва без предупреждение? – прошепва Лия, когато оставаме сами в коридора.

– Не знам… Не мога да й кажа да не идва…

– А на мен кой ще ми каже кога мога да си почина у дома? – гласът й е тих, но в него има болка.

Вечерта минава в напрежение. Майка ми разказва истории от младостта си, критикува как сме подредили хола, какво сме купили за вечеря. Лия се опитва да бъде любезна, но виждам как ръцете й треперят под масата. Аз мълча. Чувствам се виновен и пред двете.

След като майка ми си тръгва, Лия избухва:

– Габриеле, не мога повече! Това е нашият дом! Не искам да живея като гост в собствения си апартамент!

– Тя е сама… – започвам аз.

– И аз съм сама! – прекъсва ме тя. – Сама срещу нея. Сама срещу теб. Сама срещу всичко!

Тогава осъзнавам: достатъчно е. През цялото време съм мислил, че помагам на майка си, но всъщност вредя на брака си. Вредя на жената, която избрах.

Седмици наред отлагам разговора с майка ми. Всеки път когато звъни по телефона, усещам буца в гърлото си. Но една неделя сутрин събирам смелост.

– Мамо… трябва да поговорим.

Тя ме гледа подозрително.

– Какво има?

– Моля те… не идвай без предупреждение. Лия и аз имаме нужда от време за нас двамата.

Виждам как лицето й се променя – първо изненада, после обида.

– Значи вече съм излишна? Тя ли ти го каза?

– Не… Аз го казвам. Моля те, разбери ме.

Мълчание. После сълзи. После обвинения: „Заради нея забрави коя съм!“, „Така ли се отплащаш за всичко?“

Излизам от апартамента й със свито сърце. Чувствам се предател и син едновременно.

Вкъщи Лия ме чака на дивана. Очите й са зачервени.

– Как мина?

– Трудно… Но трябваше да го направя.

Тя ме прегръща силно. За първи път от месеци усещам топлина между нас.

Дните минават бавно. Майка ми не звъни. Не пише. В мен се борят вина и облекчение.

Една вечер получавам съобщение: „Извинявай, че се намесвах толкова много. Обичам те.“

Показвам го на Лия. Тя се усмихва през сълзи:

– Може би ще успеем…

Започваме да градим нови граници – с уважение към всички. Майка ми идва само когато я поканим. Лия започва да се усмихва по-често. Аз се уча да бъда мъж между две жени – без да губя себе си.

Понякога се питам: Колко трудно е да бъдеш син и съпруг едновременно? И кога най-накрая ще спрем да живеем заради другите и ще започнем да пазим своето щастие?