Достатъчно! Свекървата ми разрушава брака ми с критиките си

— Пак ли си сготвила едно и също за цяла седмица? — гласът на свекърва ми, Мария, прониза тишината в кухнята като остър нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над тенджерата с мусака, която тъкмо извадих от фурната. Беше вторник вечер, а аз вече усещах как нервите ми се опъват до скъсване.

— Да, Мария, така ми е по-лесно — отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. — Работя до късно, а после трябва да взема Дани от детската градина. Просто нямам време всеки ден да готвя нещо ново.

Тя въздъхна тежко и седна на масата, сякаш цялата тежест на света бе върху раменете ѝ.

— Когато аз бях млада булка, всеки ден готвех различно. Моят Иван никога не е ял едно и също два пъти подред. Не знам какво ще стане с това поколение жени…

Погледнах я през рамо. Очите ѝ бяха пълни с укор. Знаех, че няма смисъл да споря. Съпругът ми, Петър, се прибра точно в този момент. Усети напрежението във въздуха и се опита да го разсее с шега:

— Какво мирише толкова вкусно? — попита той, но Мария веднага го прекъсна:

— Мирише на еднообразие, Петре! Твоята жена пак е сготвила за цяла седмица.

Петър ме погледна виновно. Знаех, че не иска да застава между нас, но и той беше уморен от вечните ѝ забележки. Седнахме на масата в мълчание. Дани рисуваше нещо на лист хартия и не обръщаше внимание на напрежението.

— Мамо, може ли още малко мусака? — попита той с усмивка.

— Разбира се, слънце — казах и му сложих още.

Мария поклати глава:

— Поне салата можеше да направиш прясна…

Това беше капката. Оставих лъжицата и я погледнах право в очите:

— Мария, правя всичко по силите си. Работя, грижа се за Дани, старая се домът ни да е чист и подреден. Не мога да бъда като вас. Времената са различни.

Тя млъкна за миг, но после отново заговори:

— Аз само искам най-доброто за сина си. Той заслужава повече.

Петър се намеси:

— Мамо, стига вече! Ива се справя чудесно. Ако ти не можеш да помогнеш, поне не пречи.

Мария стана рязко от стола:

— Явно тук вече нямам място.

Излезе от кухнята с трясък на вратата. Въздухът сякаш се разреди. Петър ме прегърна през раменете:

— Извинявай… Не знам какво да правя с нея.

— Не е твоя вината — прошепнах. — Просто… не мога повече така.

Седяхме дълго в тишина. Чувах как Мария говори сама на себе си в хола. Знаех, че утре всичко ще започне отначало.

На следващия ден се прибрах по-рано от работа. Надявах се да имам малко време за себе си преди вечерята. Но още щом отключих вратата, чух гласа ѝ:

— Ива! Ела тук!

Влязох в кухнята и я видях да реже домати.

— Реших днес аз да направя салатата — каза тя с тон на победител.

— Добре — отвърнах сухо.

Тя ме погледна изпитателно:

— Знаеш ли, Ива… Може би не съм права винаги. Но ми е трудно да приема, че времената са се променили толкова много. Чувствам се ненужна понякога.

Погледнах я изненадано. За първи път чувах подобно признание от нея.

— Не сте ненужна — казах тихо. — Просто… имам нужда от подкрепа, а не от критика.

Тя въздъхна:

— Ще опитам…

Вечерта мина по-спокойно от обикновено. Но напрежението остана като невидима стена между нас.

Дните минаваха в същия ритъм — работа, детска градина, готвене за седмицата, критики от Мария. Започнах да усещам как губя себе си. Всяка нейна забележка беше като малка рана по самочувствието ми.

Една вечер, след поредната ѝ тирада за това как съм „разглезила“ Петър и как „едно време жените са били истински домакини“, избухнах:

— Стига! Не мога повече! Това е моят дом и моето семейство! Ако не ви харесва как живеем, моля ви… намерете си друго място!

Петър ме хвана за ръката:

— Ива…

Мария ме изгледа с насълзени очи:

— Значи така… Добре тогава.

На следващия ден си събра багажа и отиде при сестра си в Пловдив. В къщата настъпи тишина, но тя беше тежка и празна. Петър беше разкъсан между мен и майка си. Дани питаше къде е баба му.

Чувствах вина и облекчение едновременно. Започнах да готвя по-спокойно, но усещах липсата на онзи шумен живот, който Мария носеше със себе си.

След месец тя се обади:

— Ива… Може ли да дойда да видя Дани?

Гласът ѝ беше мек, почти несигурен.

— Разбира се — казах аз. — Ще се радваме.

Когато дойде, донесе топъл тутманик и домашен компот. Седнахме на масата тримата жени — аз, Мария и Дани. За първи път от много време усетих мирис на дом.

Понякога се чудя: дали ако бях по-търпелива или по-смела по-рано, щяхме ли да избегнем тази болка? Или просто всяко семейство трябва да премине през своите бури?

Вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да издържите или щяхте да избухнете като мен?