Думата, която спаси дъщеря ми – истинска история от български дом

– Мамо, може ли да си сипя още супа? – гласът на дъщеря ми Лили трепереше леко, докато държеше лъжицата над тенджерата. Беше обикновен вторник вечер, но в очите ѝ имаше нещо различно – онзи поглед, който само една майка може да разчете. Сърцето ми се сви. Откакто се разведох с Петър, баща ѝ, Лили беше станала по-затворена. А откакто той започна да води новата си приятелка Мария у тях, нещо в поведението на дъщеря ми се промени.

– Разбира се, слънце – усмихнах се, но вътрешно бях нащрек. – Как мина уикендът при татко?

Лили замълча. Погледна към пода и започна да върти лъжицата в супата. – Добре беше… – прошепна тя.

– Мария пак ли беше там? – попитах уж небрежно.

Тя кимна и стисна устни. В този момент телефонът ми изписука – съобщение от Петър: „Ще взема Лили в петък. Мария ще я прибере от училище.“

В гърдите ми се надигна тревога. Не познавах Мария добре. Знаех само, че е с десет години по-млада от мен и че Петър я представяше като „новото начало“. Но за Лили тя беше чужда жена, която се опитваше да заеме мястото ми.

– Лили, помниш ли нашата тайна дума? – наведох се към нея и прошепнах.

Тя ме погледна с онези големи кафяви очи. – Да, мамо. „Слънчоглед“.

– Ако някога се почувстваш зле или нещо те притеснява, просто ми напиши тази дума. Без обяснения. Обещаваш ли?

Тя кимна сериозно. Прегърнах я силно и се опитах да преглътна страха си.

Дните минаваха бавно. Петък дойде твърде бързо. Лили тръгна към училище с раница на гърба и срамежлива усмивка. Следобед телефонът ми изписука: „Мамо, слънчоглед.“

Светът ми спря. Прочетох съобщението три пъти, преди да осъзная какво означава. Без да мисля, грабнах якето си и излетях навън. Звъннах на Петър, но той не вдигаше. Позвъних на класната на Лили – тя каза, че Мария вече я е взела.

Карах като луда през задръстването по булевард „България“. В главата ми се въртяха най-черните мисли: Какво е станало? Защо Лили ми пише? Какво прави Мария?

Когато стигнах до блока на Петър, сърцето ми блъскаше в гърлото. Вратата беше открехната. Влязох без да чукам.

– Какво правиш тук? – Мария стоеше в коридора с ръце на кръста.

– Къде е дъщеря ми? – изкрещях.

– В стаята си е! Защо си тук?

Прекосих коридора и отворих вратата на детската стая. Лили седеше на леглото, стиснала плюшеното си мече. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Мамо! – хвърли се към мен и ме прегърна силно.

– Всичко е наред, тук съм – прошепнах ѝ в косите.

Мария стоеше зад мен и мълчеше. В този момент влезе и Петър.

– Какво става тук? – изгледа ни ядосано.

– Дъщеря ни ми изпрати нашата тайна дума – казах тихо, но твърдо. – Това означава, че нещо я е притеснило.

Петър погледна Лили:

– Какво има, мила?

Лили замълча дълго, после прошепна:

– Мария ме заключи в стаята и каза да не излизам, докато не си науча уроците… А аз исках вода…

Петър пребледня. Мария започна да се оправдава:

– Просто исках да я науча на дисциплина! Не съм ѝ направила нищо!

– Не ти е работа да възпитаваш детето ми! – изкрещях през сълзи.

Тази вечер взех Лили у дома. Прегръщах я цяла нощ и слушах как диша спокойно до мен. На следващия ден Петър дойде да говорим. Беше смазан от вина.

– Не знаех… Извинявай… Ще говоря с Мария…

– Петре, детето ни е най-важното! Ако още веднъж се почувства застрашена при вас, няма да я пусна повече!

Той кимна мълчаливо.

Оттогава Лили не е оставала сама с Мария. А аз всеки ден благодаря на себе си, че измислихме нашата тайна дума.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си: Колко често подценяваме страховете на децата си? Колко често възрастните забравяме колко крехки са те?

А вие имате ли своя „слънчоглед“ с детето си? Достатъчно ли ги слушаме или чакаме да стане късно?