Два пъти разбито сърце: Когато бабата стане обвиняема

– Не съм виновна! – гласът ѝ се разнася като камшик из малката кухня. Майка ми стои срещу мен, стиснала престилката си така, че кокалчетата ѝ са побелели. Очите ѝ са пълни със сълзи, но в тях има и нещо друго – страх, отчаяние, може би дори гняв.

Аз не мога да говоря. Думите заседнаха в гърлото ми като парче стъкло. Само преди година държах малката ръчичка на Даниела, когато я оставях при баба ѝ за уикенда. „Ще ѝ направя любимата баница“, обещаваше майка ми и аз тръгвах към работа с облекчение, че дъщеря ми е в сигурни ръце.

Но после дойде онази сутрин. Телефонът звънна в 6:30. Гласът на майка ми беше истеричен:
– Ели, Даниела не диша! Обади се на Бърза помощ!

Светът ми се срина. Даниела беше само на пет. Лекарите казаха „нещастен случай“ – задавила се е с парче ябълка. Погребахме я в малкото гробище до църквата в нашето село край Пловдив. Майка ми не спря да плаче цяла седмица. Аз също. Но някак си, след време, болката започна да избледнява и остана само празнотата.

Минаха месеци. Родих второ дете – момче, Георги. С мъжа ми, Стефан, се опитвахме да се държим един за друг, макар че между нас вече имаше невидима стена от вина и недоизказани думи. Той не искаше да оставям Георги при майка ми.
– Ели, не мога да го преживея пак – каза ми една вечер, когато трябваше да замина за командировка в София.
– Тя е майка ми! – извиках аз. – Тя страда толкова, колкото и ние!
– А ако нещо стане пак?

Не му отговорих. Оставих Георги при нея за два дни.

Втората трагедия удари като гръм от ясно небе. Георги беше само на осем месеца. Майка ми го сложила да спи следобеден сън и излязла за малко до магазина. Когато се върнала, той вече не дишал. Лекарите казаха „внезапна детска смърт“. Но този път полицията започна разследване.

Сега стоим една срещу друга – аз и майка ми. Вратата на кухнята е затворена, а отвън се чува само далечното бучене на коли по булеварда.
– Как можа? – прошепвам аз. – Как можа да ги оставиш сами?
– Само за пет минути… – гласът ѝ се къса.
– Пет минути! Две деца! Моите деца!

Сълзите ми най-сетне се стичат по бузите. Майка ми пада на колене пред мен.
– Прости ми, Ели… Аз… не знам как ще живея с това…

В този момент вратата се отваря и Стефан влиза. Поглежда ни мълчаливо, после казва:
– Полицията е тук.

Майка ми се изправя бавно. В очите ѝ има нещо счупено.
– Ще кажа всичко – прошепва тя. – Каквото трябва…

Излизам на балкона. Виждам полицейската кола пред блока ни в Кючук Париж. Съседите надничат през пердетата. Чувствам се гола пред целия свят.

В следващите дни всичко се превръща в кошмар: разпити, социални работници, журналисти пред входа. По форумите хората пишат: „Как може майка да остави децата си пак при същата баба?“ Други я защитават: „Бабите са най-добрите гледачи.“

Аз не знам какво да мисля. Всяка нощ лежа будна и си повтарям: „Тя е моята майка… Но тя ми отне всичко.“

Стефан се затваря в себе си. Не говорим за децата. Не говорим за бъдещето.

Една вечер майка ми ме моли да я посетя в ареста.
– Ели, знам, че няма прошка за мен… Но ти си остана сама. Не позволявай болката да те убие.
– Как да живея с това? – питам я през сълзи.
– Само с любов можеш да оцелееш… И с прошка.

Излизам от ареста със смачкано сърце. В кварталната градинка виждам други майки с деца. Чувствам завист и вина едновременно.

Сега стоя пред празната детска стая и се чудя: Може ли човек да прости такова нещо? Кога вината става по-голяма от любовта? И какво бихте направили вие на мое място?