Двадесет години по-късно: Завръщането на един призрак и една невъзможна сделка

— Не мога да повярвам, че си тук — прошепнах, докато гледах към вратата. В коридора стоеше Стефан — мъжът, когото не бях виждала от двадесет години. Беше се променил: косата му бе посребряла, а очите му — някога топли и игриви — сега бяха студени и решителни.

— Здравей, Мария — каза той с глас, който сякаш носеше цялата тежест на изминалите години. — Трябва да поговорим.

Сърцето ми заби лудо. В този момент в кухнята се чу шум — синът ни, Даниел, тъкмо се връщаше от работа. Не знаеше, че баща му е тук. Не знаеше почти нищо за него, освен че някога е бил част от живота ни, преди да изчезне без обяснение.

— Какво искаш? — попитах тихо, опитвайки се да не треперя.

Стефан пристъпи напред. — Имам апартамент в центъра. Мога да го прехвърля на Даниел. Но има едно условие.

Погледнах го невярващо. — Какво условие?

— Искам да се оженим отново.

В този миг времето спря. Чух как Даниел оставя раницата си и влиза в хола. Усети напрежението във въздуха и погледна ту мен, ту Стефан.

— Мамо? Кой е този?

— Това е… баща ти — казах с пресъхнало гърло.

Даниел застина. Лицето му се изопна, очите му се напълниха с въпроси и болка. Стефан направи крачка към него.

— Даниеле, знам, че не съм бил до теб. Но искам да поправя нещата. Имам апартамент, който мога да ти дам. Само ако майка ти и аз се оженим отново.

В стаята настъпи гробна тишина. Даниел ме погледна отчаяно.

— Мамо, какво означава това? Защо трябва да се жениш за него?

Не знаех какво да кажа. В главата ми нахлуха спомени: първата ни среща със Стефан на студентската скамейка в Софийския университет, първите ни години заедно, после скандалите, изневерите, неговото внезапно изчезване. Останах сама с малко дете и без подкрепа. Работех на две места — като учителка по литература и като продавачка в кварталната книжарница. Всяка вечер броях стотинките за хляб и мляко.

— Мамо… — Даниел отново ме погледна. — Аз не искам апартамент на такава цена.

Стефан се намеси:

— Това е шансът ти, момче! Знаеш ли колко трудно е да си купиш жилище днес? Аз поне мога да ти помогна!

Даниел стисна юмруци.

— Къде беше ти през всичките тези години? Защо сега?

Стефан сведе глава.

— Направих много грешки. Искам да ги поправя.

Аз стоях между тях — разкъсвана между миналото и бъдещето. Знаех колко трудно ще бъде за Даниел да започне самостоятелен живот в София с неговата заплата като млад инженер. Знаех също така какво означаваше за мен да се върна при човек, който ме беше наранил толкова дълбоко.

През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко: за унижението, което щях да изпитам пред приятелите си; за майка ми, която винаги ме е подкрепяла; за сестра ми Елена, която щеше да ме осъди; за Даниел, който заслужаваше по-добро бъдеще.

На следващия ден отидох при най-добрата си приятелка — Катя.

— Ти луда ли си? — извика тя, когато й разказах всичко. — Не можеш да жертваш себе си заради някакъв апартамент!

— Но това е шанс за Даниел… — прошепнах аз.

Катя ме прегърна.

— Той ще намери своя път. Не му показвай, че трябва да плаща такава цена за сигурност.

Вечерта седнахме тримата у дома. Стефан настояваше:

— Мислих много. Самотен съм. Искам втори шанс.

Даниел избухна:

— Втори шанс? За кого? За теб или за нас? Аз не искам нищо от теб!

Сълзи напълниха очите ми. Погледнах Стефан:

— Не мога да приема това условие. Ако искаш да помогнеш на сина си, направи го без условия. Ако не — тръгвай си.

Той замълча дълго, после стана и си тръгна без дума.

Останахме сами с Даниел. Прегърнах го силно.

— Прости ми, че трябваше да преживееш това — казах през сълзи.

Той ме целуна по челото:

— Ти си най-силната жена, която познавам.

Сега седя сама в тъмната стая и се чудя: Колко струва достойнството на една майка? Има ли цена любовта към детето? Как бихте постъпили вие?