Дванадесет години лъжа: Историята на една баба и нейната внучка

– Бабо, защо мама никога не се обажда? – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях до печката и разбърквах супата. Сърцето ми се сви. За пореден път.

– Мила, знаеш, че работи много в чужбина. Не може често да се обажда… – излъгах отново, както правех вече дванадесет години. Всяка лъжа ме убиваше малко по малко, но вярвах, че я пазя от нещо по-страшно.

Мария беше само на три, когато полицаят я доведе у дома. Помня го като вчера – малка, с разрошени плитки и огромни кафяви очи, които ме гледаха с недоумение и страх. „Госпожо Иванова, майка ѝ е заминала в чужбина, няма кой да се грижи за детето.“

Тогава повярвах, че всичко ще се оправи. Че дъщеря ми Елена ще се върне след няколко месеца, ще си вземе детето и ще започнат нов живот. Минаваха години. Писмата спряха. Телефонът ѝ беше изключен. Съседите шушукаха зад гърба ми: „Елена пак е забъркала нещо…“ Аз не исках да слушам.

Мария растеше пред очите ми – първи зъбчета, първи клас, първа двойка по математика. Всяка вечер я приспивах с приказки за мама, която работи в Италия и праща подаръци за рождения ѝ ден. Истината беше друга – подаръците купувах аз от пазара на Сливница.

С времето Мария започна да пита повече. „Бабо, защо мама не ми пише? Защо не идва за Коледа?“ Аз все намирах оправдания – „Работи много“, „Не може да си вземе отпуск“. Всяка лъжа беше като камък в гърдите ми.

Една вечер, когато Мария беше на петнайсет, я чух да плаче в стаята си. Влязох тихо и я видях с телефона в ръка.

– Какво има, мило дете?
– Бабо… – гласът ѝ беше пресипнал – Търсих мама във Фейсбук. Намерих профила ѝ… Тя не е в Италия. Тя е тук, в София. Има друго семейство… Друго дете…

Светът ми се срина. Седнах до нея и я прегърнах силно.

– Прости ми, Мария… – прошепнах през сълзи – Исках само да те предпазя.
– От какво? От истината ли? – гневът ѝ беше като нож – Ти си ми лъгала цял живот!

Не знаех какво да кажа. Не знаех как да обясня защо една майка изоставя детето си. Как да кажа на внучката си, че собствената ѝ майка я е забравила?

Дните след това бяха мъчителни. Мария не говореше с мен. Стоеше затворена в стаята си, слушаше музика и плачеше нощем. Аз седях в кухнята и гледах старите снимки на Елена – усмихната абитуриентка, после млада майка с бебе на ръце… Кога се обърка всичко?

Една сутрин Мария слезе при мен.
– Ще отида да я видя.
– Сигурна ли си?
– Трябва да знам защо ме е оставила.

Тръпнех от страх и болка. Не можех да я спра – тя имаше право да знае истината.

Върна се късно вечерта. Очите ѝ бяха сухи, но лицето – безизразно.
– Говорихте ли?
– Да. Каза ми, че не е могла да се справи с живота си тогава. Че съжалява… Но вече има ново семейство. Не иска да ме вижда често.

Прегърнах я силно.
– Аз винаги ще съм тук за теб, Мария.
– Знам, бабо… Но вече нищо няма да е същото.

Минаха месеци. Мария стана по-затворена, но и по-силна. Започна да работи след училище, намери си приятели извън квартала. Аз остарях за една нощ.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали трябваше да кажа истината по-рано? Или лъжата наистина понякога е по-милостива от истината?

А вие как бихте постъпили? Може ли любовта на една баба да замести майчината? Има ли прошка за такава лъжа?