Дванадесет непознати на моята сватба: История за добротата, която се връща

– Не мога да повярвам, че пак си закъсняла! – гласът на майка ми отекна в коридора, докато се опитвах да закопчая роклята си с треперещи ръце. Беше денят на сватбата ми, а аз се чувствах като дете, което е направило пакост.

– Мамо, само пет минути… – прошепнах, но тя вече беше излязла. В този момент телефонът ми избръмча. СМС от баща ми: „Не забравяй да минеш покрай църквата. Знам, че ще го направиш.“ Усмихнах се през сълзи. От години всяка сутрин носех закуска на бай Стефан – бездомника пред църквата „Свети Георги“. Никой не знаеше за това, освен татко. За мен това беше малък ритуал, нещо като молитва за добър ден.

Днес обаче беше различно. Днес трябваше да бъда булка, а не спасителка. Но нещо в мен настояваше – не можех да пропусна. Взех пакетчето с баничка и айрян и тръгнах към църквата, въпреки протестите на майка ми и нервността на кума.

– Пак ли ще закъснееш заради тоя клошар? – изсъска сестра ми Ива, докато ме следваше по улицата. – Днес е твоят ден! Мисли малко за себе си!

– Ако не го направя днес, никога няма да си го простя – отвърнах тихо.

Когато стигнах до църквата, бай Стефан вече ме чакаше. Очите му светнаха, когато ме видя в бялата рокля.

– Принцесо! – засмя се той с онзи дрезгав глас. – Днес ще ти върви по вода!

Подадох му закуската и за миг ръцете ни се докоснаха. Той ме погледна сериозно:

– Не спирай да правиш добро, момиче. Доброто се връща.

Побързах обратно към църквата, където всички вече нервничеха. Влязох под ръка с баща ми и застанах пред олтара до Петър – мъжът, когото обичах от гимназията. Всичко беше като в сън – цветя, свещи, музика… Докато вратата не се отвори с трясък.

В църквата влязоха дванадесет непознати – мъже и жени на различна възраст, облечени скромно, някои с видими белези от тежък живот. Всички се обърнаха към тях с недоумение. Майка ми прошепна:

– Кои са тези хора? Какво правят тук?

Свещеникът замълча и ги изгледа строго:

– Моля ви, това е частна церемония…

Една жена от групата пристъпи напред:

– Извинете ни… Тук сме заради Мария.

Всички погледи се обърнаха към мен. Почувствах как бузите ми пламват.

– Аз ли? – прошепнах.

– Да – каза друг мъж от групата. – Ти не ни познаваш, но ние те познаваме благодарение на един човек.

Тогава бай Стефан влезе последен, с усмивка и букет полски цветя в ръка.

– Това са моите хора – каза той. – Всеки един от тях е получил помощ от теб през годините. Понякога си ни носила храна, друг път си ни давала надежда с една усмивка или добра дума.

Жената продължи:

– Аз бях без работа и без дом миналата зима. Ти ми даде топъл чай и ме насочи към приют. Благодарение на теб сега имам работа и покрив над главата си.

Друг мъж добави:

– На мен ми помогна да намеря изгубения си портфейл и не поиска нищо в замяна.

Сълзите напълниха очите ми. Петър хвана ръката ми по-силно.

– Не знаех… – прошепна той.

Бай Стефан се приближи:

– Мария, ти си светлина за много хора. Днес сме тук да ти благодарим и да ти пожелаем щастие.

Майка ми избухна в сълзи. Сестра ми Ива стоеше като вцепенена. Свещеникът се усмихна топло:

– Това е най-красивият дар за едно семейство – доброто сърце.

След церемонията непознатите останаха с нас на празненството. Разказваха истории за малките жестове, които бях правила без дори да помня. Гостите слушаха в захлас, а някои дори се засрамиха от собственото си безразличие.

Вечерта Петър ме прегърна:

– Гордея се с теб повече от всякога.

Майка ми прошепна:

– Прости ми, че не разбирах колко важно е това за теб.

Сестра ми Ива ме целуна по челото:

– Ще започна и аз да помагам на хората. Обещавам!

Останахме до късно с новите си приятели. Смяхме се, плакахме и си обещахме никога да не забравяме силата на добротата.

Сега често се питам: Колко често подценяваме малките жестове? А дали някой ден и нашето добро няма да се върне при нас по най-неочаквания начин?