Две години мълчание: Историята на едно скрито страдание

— Защо не ми каза, Мария? — гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше нещо тежко, като камък, който не можех да преглътна.

Тя стоеше пред мен, с ръце, стиснати в скута, и гледаше към пода. Вече беше късно вечерта, а в хола ни ухаеше на чай от лайка, който тя беше направила, сякаш за да смекчи удара. Но нямаше какво да смекчи. Истината беше като студен душ: Мария беше крила от мен, че има сериозен здравословен проблем – автоимунно заболяване, което я изтощаваше и я караше да се чувства безсилна. Две години. Две години лъжи и преструвки.

— Страхувах се, Дими… — прошепна тя. — Страхувах се, че ще ме оставиш. Че няма да искаш жена, която е болна.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко. Аз ли бях дал повод да мисли така? Или просто страхът ѝ беше по-голям от любовта ни? Не знаех какво да кажа. Седнах на дивана до нея и зарових лице в ръцете си.

В главата ми се завъртяха всички онези моменти от последните две години: когато се прибирах и я намирах уморена, когато отказваше разходки или семейни събирания, когато казваше, че просто е преуморена от работа. А аз – глупакът – ѝ вярвах. Дори понякога се ядосвах, че не е достатъчно енергична, че не се грижи за себе си. Колко ли пъти съм я упреквал без да знам истината?

— Не можеш да ми простиш, нали? — гласът ѝ беше тънък като конец.

— Не знам… — отвърнах честно. — Не знам как да живея с мисълта, че си страдала сама. Че не си ми позволила да бъда до теб.

Мария избухна в сълзи. Прегърнах я, макар че в мен бушуваха гняв и болка. В този момент разбрах колко крехко е доверието между двама души. Колко лесно може да се пропука всичко, когато страхът надделее над любовта.

След онази нощ нищо вече не беше същото. Дните минаваха бавно и тежко. Опитвах се да бъда до нея – водех я по лекари, четях за болестта ѝ, готвех ѝ супи и билкови чайове. Но между нас стоеше невидима стена. Понякога я усещах как ме гледа с вина, друг път с благодарност. Аз самият не знаех какво изпитвам – обичах я, но бях наранен.

Майка ми веднага разбра, че нещо не е наред. Една неделя дойде на гости и докато Мария беше в кухнята, ме дръпна настрани:

— Какво става с вас двамата? Не сте същите…

— Мамо… — започнах и думите заседнаха в гърлото ми. — Мария е болна. Крила го е две години.

Майка ми въздъхна тежко:

— Жените понякога крият такива неща от страх да не изгубят всичко. Не я съди строго. Помогни ѝ да ти се довери пак.

Но как? Как да върна доверието? Как да простя лъжата?

Вечерите ни станаха тихи и напрегнати. Гледахме телевизия без звук или просто седяхме един до друг в мълчание. Понякога Мария опитваше да започне разговор:

— Помниш ли онова лято на морето? Когато се смяхме до зори?

Аз кимах и се усмихвах насила. Спомените боляха повече от всичко.

Една вечер я чух да плаче в банята. Влязох без да чука:

— Мария…

Тя ме погледна през сълзи:

— Не мога повече така! Искам да ти кажа всичко…

Седнахме на пода до ваната и тя ми разказа за всички онези нощи, когато е лежала будна от болка; за страха си, че ще остане сама; за срама, че тялото ѝ я предава; за отчаянието, когато лекарите са ѝ казали диагнозата.

— Мислех си… ако ти кажа… ще ме погледнеш по друг начин. Ще ме съжаляваш или ще се отдръпнеш…

— Глупачето ми — прегърнах я силно. — Аз те обичам! Но трябваше да ми дадеш шанс да бъда до теб!

Тя кимна през сълзи:

— Знам… Искам да опитаме пак…

От този момент започнахме бавно да градим наново връзката си. Започнахме да ходим заедно на психолог – първо поотделно, после заедно. Говорихме много – за страховете си, за миналото, за бъдещето. Научих се да бъда по-търпелив; тя – да споделя повече.

Но белезите останаха. Понякога още усещам болката от предателството. Понякога се питам дали някога ще мога напълно да ѝ простя.

Сега седя до прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. Мария спи в другата стая – уморена след поредния тежък ден.

Питам се: Колко тайни може да понесе едно семейство? И дали любовта ни ще издържи на всичко това?

Какво бихте направили вие на мое място?