Две години след сватбата: Дъщерята на мъжа ми и нашият малък апартамент – кога любовта се превръща в жертва?

— Мария, трябва да поговорим — гласът на Стефан беше напрегнат, а аз вече усещах как нещо тежко виси във въздуха. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата на нашия двустаен апартамент в Люлин, а аз бях потънала в мисли за работата си и за това как ще приготвя вечеря. — Какво има? — попитах, опитвайки се да не показвам тревогата си. — Вили… Вили ще дойде да живее при нас. Приета е в Софийския университет и няма къде другаде да отседне.

Вили — дъщерята на Стефан от първия му брак. Момичето, което виждах само по празници и което винаги ми се струваше като гостенка в нашия живот. Сега щеше да стане част от ежедневието ни. Усетих как гърлото ми пресъхва.

— Но… Стефане, ние едва се побираме тук двамата. Къде ще спи тя? — гласът ми трепереше, а в главата ми вече се въртяха картини: три легла, разхвърляни учебници, липса на лично пространство.

— Ще измислим нещо. Тя е дете, Мария. Няма как да я оставим на улицата! — Стефан беше категоричен, а аз усещах как стените на апартамента ни се стесняват още повече.

Първата вечер с Вили беше неловка. Тя стоеше мълчалива на дивана, с телефон в ръка, а аз се опитвах да бъда любезна домакиня. — Ако искаш чай или нещо за ядене… — предложих плахо. — Не, благодаря — отвърна тя, без да ме погледне.

Стефан се опитваше да разведри обстановката, но напрежението беше осезаемо. Вили беше свикнала с майка си, със собствената си стая, с тишината. А тук — шум от трамваи, теснота, двама възрастни, които не са й родители в пълния смисъл.

Дните минаваха, а аз усещах как губя себе си. Всяка сутрин ставах по-рано, за да може Вили да използва банята преди мен. Вечер готвех повече храна, за да има за всички. Престанах да каня приятелки у дома — нямаше място за гости. Дори разговорите със Стефан станаха по-кратки и по-напрегнати.

— Не мога повече така! — изплаках една вечер на майка ми по телефона. — Чувствам се като чужда в собствения си дом.

— Марийче, ти знаеше, че той има дете. Това е част от живота му — опита се да ме утеши тя.

— Да, но не знаех, че ще трябва да жертвам всичко свое! — отвърнах ядосано.

Стефан започна да се прибира все по-късно от работа. Вили учеше до късно на кухненската маса, а аз се затварях в спалнята с книга, преструвайки се, че чета. Истината беше, че плачех тихо.

Една вечер чух Вили да говори с майка си по телефона:

— Мамо, тук е тясно… Не знам дали ще издържа цяла година така. Мария е добра, но усещам, че й преча.

Сърцето ми се сви. Не исках да съм злата мащеха от приказките. Но не можех повече да потискам чувствата си.

— Стефане — казах му една нощ, когато Вили вече спеше. — Не мога повече така. Не съм щастлива. Чувствам се излишна в собствения си дом.

Той ме погледна уморено:

— Какво искаш да направя? Това е дъщеря ми!

— Знам! Но аз също съм твоя жена! Защо винаги трябва аз да правя компромисите?

Мълчахме дълго. После той прошепна:

— Ако искаш… ако мислиш, че така ще е по-добре… можеш да си тръгнеш.

Тези думи ме удариха като шамар. Толкова ли лесно можеше да ме пусне? Толкова ли малко значех?

На следващия ден подадох молба за развод. Не защото не обичах Стефан или защото мразех Вили. А защото разбрах, че любовта не трябва да бъде жертва до самоунищожение.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в „Младост“. Понякога ми липсва Стефан, понякога ми липсва дори шумът на трамвая под прозореца ни в Люлин. Но най-много ми липсва усещането за дом.

Питам се: Кога компромисите убиват любовта? И струва ли си да жертваш себе си заради нечие чуждо щастие?