Две години тишина: Дъщеря ми не иска да ме види

„Мамо, не искам повече да говорим. Моля те, не ми пиши.“

Тези думи още ехтят в главата ми, въпреки че изминаха две години от последния ни разговор. Седя на кухненската маса в панелката ни в Люлин, гледам през прозореца към сивия блок отсреща и стискам телефона в ръка. Всеки ден се надявам да видя нейното име на екрана, но екранът остава тъмен, а сърцето ми – празно.

Казвам се Мария. На 54 съм, работя като счетоводителка в малка фирма за строителни материали. Животът ми не е бил лесен – мъжът ми почина преди десет години, а аз останах сама с дъщеря си Ива. Тя беше всичко за мен. Винаги съм се старала да ѝ дам най-доброто, макар и с малко средства. Понякога може би съм била прекалено строга, друг път – прекалено загрижена. Но никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който тя ще избере да ме изтрие от живота си.

Всичко започна преди три години, когато Ива завърши университета и започна работа в една рекламна агенция в центъра на София. Започна да се прибира все по-късно, често ядосана или уморена. Опитвах се да говоря с нея, но тя все повече се затваряше. Един ден я попитах дали има проблеми на работа или с приятеля си – тогавашния ѝ приятел, Петър. Тя избухна:

– Мамо, престани! Не можеш ли поне веднъж да не се месиш? Не съм вече дете!

Замълчах. Не исках да я нараня, но думите ѝ ме пронизаха. Оттогава започнах да вървя по яйчени черупки около нея. Страхувах се да питам, страхувах се да мълча.

Месец по-късно Ива ми съобщи, че ще се мести при Петър. Усетих как нещо се къса вътре в мен – страхът, че ще остана съвсем сама. Опитах се да я разубедя:

– Иве, сигурна ли си? Познаваш го отскоро…

– Мамо, това е моят живот! – изкрещя тя и трясна входната врата.

Остана само тишината. Тази тишина, която сега изпълва целия ми свят.

Първите месеци след като се изнесе, Ива ми звънеше от време на време. Разказваше за работата си, за Петър, за новите си приятели. Аз слушах и се опитвах да не давам съвети, само кимах и се усмихвах през сълзи. Но един ден тя дойде разплакана – Петър я беше излъгал за нещо важно. Прегърнах я и ѝ казах:

– Виждаш ли, Иве… Казвах ти аз…

Тогава тя избухна:

– Винаги трябва да си права! Никога не ме подкрепяш! Само ме критикуваш!

Опитах се да обясня, че просто се тревожа за нея, че я обичам… Но тя вече беше затворила сърцето си за мен.

След този ден започнаха истинските ни проблеми. Все по-рядко ми звънеше, а когато го правеше – разговорите бяха кратки и напрегнати. На рождения ми ден не дойде. Прати само сухо съобщение: „Честит рожден ден.“

Опитах се да я потърся няколко пъти – писах ѝ във Viber, звънях ѝ… Без отговор. Един ден получих това последно съобщение: „Мамо, не искам повече да говорим. Моля те, не ми пиши.“

Оттогава минаха две години.

Всяка сутрин ставам рано и приготвям кафе за двама – по навик. Слагам чашата ѝ на масата и гледам как парата се вие нагоре, докато кафето изстива неизпито. Вечер седя сама пред телевизора и слушам как съседите отгоре се карат с децата си – шумът им ме кара да се чувствам още по-самотна.

Майка ми казваше: „Децата са като птици – трябва да ги пуснеш да летят.“ Аз ги пуснах… но защо тогава боли толкова много?

Понякога срещам Ива случайно по улиците на София – тя ме подминава с наведена глава или с бърза крачка. Веднъж я видях с ново момче – изглеждаше щастлива. Сърцето ми се сви от радост и болка едновременно.

Сестра ми Катя често ме упреква:
– Мария, остави я! Ще се върне сама един ден.
Но аз не мога да спра да мисля за нея. Всяка вечер преди да заспя си представям как влиза през вратата и казва: „Мамо, прости ми.“ Или може би аз трябва да поискам прошка?

Понякога си мисля дали не сбърках някъде по пътя – дали прекалено много я обичах или прекалено малко ѝ дадох свобода? Дали ако бях по-мека или по-твърда… дали щеше сега да е до мен?

Веднъж написах писмо до Ива – истинско писмо на хартия. Разказах ѝ всичко: колко много я обичам, колко много ми липсва… Оставих го в пощенската ѝ кутия. Не получих отговор.

Сега живея с надеждата, че един ден ще чуя звънеца на вратата и ще видя Ива отново. Че ще мога да ѝ кажа всичко онова, което никога не успях – че съжалявам за всичко казано и неизказано.

Понякога си мисля: Колко майки като мен чакат децата си в тишината? Колко от нас живеят с тази болка? Може ли някога една майка напълно да прости на себе си?

А вие… бихте ли простили? Какво бихте направили на мое място?