Две години тишина: Историята на една майка и нейната дъщеря

– Пак ли ще стоиш до прозореца, мама? – гласът на съседката Мария ме извади от унеса ми. Беше късен следобед, а аз, както всяка вечер, гледах към улицата, сякаш Нора можеше да се появи всеки момент. Но вече две години тя не е прекрачвала прага на нашия дом.

Всяка сутрин започва с надежда и завършва с тежест в гърдите. Виждам снимките ѝ във Фейсбук – усмихната, с малката Сияна в ръце и съпруга ѝ Виктор до нея. Животът ѝ продължава, а моят е застинал в деня, когато затръшна вратата след последния ни скандал.

– Мамо, не мога повече! – извика тя тогава, очите ѝ пламтяха от сълзи и гняв. – Никога не си доволна! Каквото и да направя, все е малко, все е грешно!

– Нора, аз искам най-доброто за теб! – отвърнах с гласа на човек, който вярва, че прави правилното. – Не можеш да живееш така безотговорно! Мисли за бъдещето си!

– Ти никога не ме чуваш! – прошепна тя и излезе. След това – тишина.

Първите седмици звънях всеки ден. Писах ѝ съобщения: „Обади се, моля те. Липсваш ми.“ Отговор нямаше. После започнах да звъня по-рядко. Сега само гледам снимките ѝ и се чудя какво ли мисли за мен.

Съседката Мария ме гледа със съчувствие. – Отиди при нея, Цвета. Може би чака ти да направиш първата крачка.

– Не мога – отвръщам тихо. – Ако отида, ще изглежда сякаш се отказвам от принципите си. А и… може би вече не ме иска в живота си.

Вечерите са най-тежки. Сядам сама на масата, където някога вечеряхме тримата – аз, Нора и баща ѝ, Бог да го прости. Той винаги беше по-мек с нея. „Остави я, Цвете – казваше ми. – Младите трябва сами да се учат.“ Аз обаче вярвах, че строгите правила ще я направят силна.

Помня как я карах да учи до късно, как ѝ забранявах да излиза с приятелки, ако има четворка в училище. Когато Виктор се появи в живота ѝ, бях скептична. „Той няма стабилна работа, как ще те издържа?“ – питах я. Тя само мълчеше и стискаше устни.

Сега си мисля – дали не прекалих? Дали любовта ми не беше твърде строга?

Една вечер телефонът иззвъня. За миг сърцето ми спря – беше непознат номер.

– Ало? – гласът ми трепереше.

– Здравейте, госпожо Цветанова? Обажда се доктор Георгиева от поликлиниката. Искахме да ви уведомим, че резултатите от изследванията ви са готови…

Разочарованието ме заля като студен душ. Не беше Нора.

Седмица по-късно получих писмо по пощата. Почеркът ѝ веднага го познах:

„Мамо,

Знам, че ти липсвам. И ти ми липсваш понякога. Но още боли. Боли ме всеки път, когато си спомням как никога не беше доволна от мен. Как всяко мое усилие беше недостатъчно. Не искам Сияна да расте така – в страх от грешки и срам от себе си.

Моля те, не ме търси засега. Имам нужда от време. Ако някой ден реша да се върна, ще знаеш първа.

Обичам те по свой начин,
Нора“

Четох писмото десетки пъти. Плаках до късно през нощта. После започнах да пиша отговори, които никога не изпратих:

„Прости ми, дете мое…“
„Исках само да те предпазя…“
„Толкова много те обичам…“

Веднъж видях Виктор на пазара. Погледна ме за миг и сведе очи.

– Как е Нора? – попитах тихо.

– Добре е – отвърна той кратко. – Гледа Сияна… Работи…

– Предай ѝ… че я обичам.

Той кимна неловко и си тръгна.

Сега живея между надеждата и страха. Надеждата, че един ден ще чуя „Мамо“ отново; страхът, че може би вече е късно.

Понякога си представям как звънецът ще иззвъни и тя ще стои на прага с малката Сияна за ръка. Ще я прегърна силно и ще ѝ кажа всичко онова, което никога не посмях: „Гордея се с теб! Прости ми!“

Но засега оставам сама със спомените и въпросите си:

Дали строгата любов е истинска любов? И колко време трябва да мине, за да простим на родителите си или на децата си?