Дядовците ми предпочитат колата пред внука си? Моята битка за семейство и разбиране
– Мамо, кога ще дойдете да видите Александър? – гласът ми трепери, докато държа телефона, а синът ми ме гледа с надежда.
– Ох, Мария, знаеш ли, че дядо ти пак трябва да оправя колата. Този път нещо със съединителя. Не можем да оставим колата така, че ако стане нещо? – отговаря майка ми с онзи тон, който познавам от дете – уж загрижен, но всъщност категоричен.
Затварям телефона и усещам как гневът и разочарованието се смесват в гърдите ми. Александър, моето слънчице на пет години, стои до мен с любимата си книжка и пита:
– Мамо, баба и дядо пак ли няма да дойдат?
Как да му обясня, че за пореден път са избрали нещо друго пред него? Как да му кажа, че колата им е по-важна от неговата усмивка?
Преди години, когато бях малка, нашият дом беше пълен с хора. Баба ми месеше питки, дядо ми разказваше истории за младостта си. Сега всичко е различно. Родителите ми се пенсионираха и сякаш животът им се върти около една стара „Шкода“, която пазят като очите си. Всяка събота я мият, полират, сменят масла и филтри. Всяко семейно събиране се отлага заради някакъв проблем с колата.
Мъжът ми Петър се опитва да ме успокои:
– Остави ги, Мария. Хората са си такива. Не можеш да ги промениш.
Но аз не мога да се примиря. Не искам синът ми да расте без връзка с баба и дядо си. Не искам да се чувства излишен.
Една вечер, след поредния отказ, седнах на масата с Петър.
– Петре, мислиш ли, че аз съм виновна? Че може би прекалявам?
Той ме погледна уморено:
– Не знам. Може би просто са остарели и не им се занимава с малко дете. Или може би наистина тази кола е всичко за тях.
– Но това е абсурдно! – избухнах аз. – Как може една тенекия на колела да е по-важна от внука им?
Петър замълча. Знаех, че няма отговор.
На следващия ден реших да опитам още веднъж. Обадих се на баща ми.
– Тате, Александър много иска да ви види. Може ли този уикенд да дойдете? Ще направя баница, ще играем в двора…
– Марийче, знаеш ли… колата пак нещо трака. Трябва да я закарам до сервиза. А и баба ти не се чувства добре…
– Тате, моля те! Александър ви чака всяка седмица! – гласът ми трепери.
– Ще видим, ще видим…
Затварям телефона със сълзи в очите. Александър ме гледа тъжно:
– Мамо, аз ли направих нещо лошо?
Сърцето ми се къса.
Вечерта решавам да отида при тях без предупреждение. Взимам Александър за ръка и тръгваме пеша до родителите ми – живеят само на два квартала от нас. По пътя той подскача и разказва какво ще покаже на баба си – новата си рисунка с динозаври.
Когато стигаме, виждам баща ми наведен над отворения капак на „Шкодата“. Майка ми стои до него с кърпа в ръка.
– Здравейте! – виквам бодро.
Баща ми се сепва:
– О, Мария… какво правите тук?
– Дойдохме да ви видим! Александър нарисува нещо специално за вас!
Майка ми се усмихва неловко:
– Ох, ама тук е мръсно… детето ще се изцапа…
Александър подава рисунката си на дядо си:
– Дядо, това е динозавър! А това си ти!
Баща ми поглежда рисунката бегло и я оставя на капака на колата.
– Много хубаво, Алексчо… ама виж сега, трябва да оправя тук нещо важно…
Стоя като вцепенена. Майка ми започва да бърше прах по таблото.
– Искате ли чай? – пита тя разсеяно.
– Не, благодаря – казвам студено. – Ще тръгваме.
По пътя обратно Александър мълчи. Аз също. Вкъщи го приспивам с приказка за момче, което търси своето място в света.
На следващия ден получавам съобщение от майка ми: „Извинявай за вчера. Просто много работа имахме.“
Не отговарям. Чувствам се предадена.
Минават седмици. Родителите ми не се обаждат. Александър спира да пита за тях.
Една вечер Петър ме прегръща:
– Мария, понякога хората не могат да дадат това, което очакваме от тях.
Замислям се: дали аз съм виновна? Дали прекалено настоявах? Или просто моите родители вече не са онези топли хора от моето детство?
Пиша това писмо с надеждата някой да ме разбере: Вие как бихте постъпили? Аз ли съм прекалено чувствителна или наистина има нещо сбъркано в нашето семейство?