Една чиния, един живот: Мълчаливият вик на една българска свекърва

— Пак ли не си измила чиниите, Мария? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на малката кухня в панелката ни в Люлин, а снаха ми ме гледаше с онзи неразбиращ, почти безразличен поглед.

— Ще ги измия, Емилия. Просто сега бързам за работа — отвърна тя и хвърли престилката на стола. В този момент усетих как гневът ми се надига като вълна. Не беше само заради чиниите. Беше заради всичко — заради това, че откакто синът ми Георги се ожени за нея, аз се чувствах излишна в собствения си дом.

— Винаги бързаш! А аз? Аз цял ден съм тук, гледам детето, готвя, чистя… Ти идваш и си тръгваш като гостенка! — думите ми излетяха без да ги спра. Мария млъкна. За миг си помислих, че ще ми отговори остро, но само въздъхна и излезе от кухнята.

Останах сама сред купчината съдове и тишината, която тежеше повече от всяка обида. Ръцете ми трепереха, докато миех чиниите. Всяка капка вода беше като сълза, която не можех да изплача пред никого.

Вечерта Георги се прибра уморен. Видя ме да седя сама на масата и веднага усети напрежението.

— Какво пак е станало? — попита той с онзи тон, който използваше само когато беше ядосан.

— Попитах Мария защо не е измила чиниите… — започнах тихо.

— Мамо, стига! Всеки ден едно и също! Защо не можеш да я оставиш на мира? — гласът му беше остър като нож. — Ти си тази, която прави живота ни труден! Не виждаш ли?

Сякаш някой ме удари в гърдите. Аз? Аз съм виновна? След всичко, което съм преживяла — след като баща му ни напусна и останах сама да го отгледам, след всички лишения и безсънни нощи…

— Георги, аз само искам да помогна… — прошепнах.

— Не помагаш! Пречиш! — извика той и тресна вратата на стаята си.

Останах сама с болката си. Спомних си как преди години мъжът ми замина за Германия и никога не се върна. Как трябваше да стана и майка, и баща за Георги. Как работех на две места, за да има той всичко. А сега той ме обвинява, че руша семейството му.

Дните минаваха в мълчание. Мария избягваше да говори с мен. Внукът ми Даниел усещаше напрежението и все по-рядко идваше при мен за приказка или игра. Чувствах се като призрак в собствения си дом.

Една вечер чух Георги и Мария да говорят тихо в хола:

— Не мога повече така, Георги… Майка ти ме задушава. Или тя, или аз…

Сърцето ми се сви. Не исках да бъда причина за раздяла. Но какво да направя? Да изчезна? Да се преструвам, че не съществувам?

На следващия ден събрах смелост и седнах до Мария на дивана.

— Мария… Знам, че не ме харесваш. Знам, че ти преча. Но аз нямам друг дом. Нямам друг живот освен този тук… Моля те, кажи ми какво да направя?

Тя ме погледна с уморени очи.

— Просто… престани да се месиш във всичко. Дай ни въздух. Искам да се чувствам у дома си.

Замълчах. Как да дам въздух, когато самата аз се задушавам от самота? Когато единственото ми щастие е този дом?

Започнах да излизам повече навън — в парка с другите пенсионерки, на пейката пред блока. Но всяко завръщане вкъщи беше все по-тежко. Вечерите бяха най-страшни — тишината ме убиваше.

Един ден Георги дойде при мен:

— Мамо… Може би е време да помислиш за свой апартамент. Ще ти помогнем финансово…

Погледнах го невярващо. Да напусна дома си? Да остана съвсем сама?

— Георги… Това ли искаш? Да си тръгна?

Той не отговори. Само наведе глава.

В онази нощ не мигнах. Спомнях си всяка усмивка на Георги като дете, всяка негова болест, всяка негова радост… И сега той ме гони от живота си.

На сутринта събрах малко дрехи и излязох без дума. Отидох при сестра ми в Надежда. Тя ме прие без въпроси и само ме прегърна.

Седмици наред плаках всяка вечер. Чудех се къде сбърках. Защо любовта ми към сина ми се превърна в пречка? Защо една чиния може да разруши цял живот?

Сега седя сама пред прозореца и гледам как дъждът бие по стъклото. Питам се: Кога една майка става излишна? И има ли място за прошка в едно българско семейство?