Една нощ в полицейското управление: Майчина тревога и семейни рани

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – изкрещях, докато държах бебето си, а гласът ми се разнесе из тясната кухня. Мария, свекърва ми, стоеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който можеше да разтопи лед. Беше полунощ, а семейното тържество за рождения ден на съпруга ми Петър се беше превърнало в сцена от лош български сериал.

– Не ми викай в къщата! – отвърна тя, а очите ѝ проблясваха от гняв. – Ти не знаеш как се гледа дете! Остави го на мен, поне тази нощ!

Стиснах малката ръчичка на Виктор, който се размърда в ръцете ми и тихо заплака. Сърцето ми се сви. Бях сама срещу всички – Петър беше излязъл с брат си да купят още вино, а останалите роднини се бяха изпокрили по стаите, за да не се намесват. Мария настояваше да вземе бебето, защото според нея не го обличах достатъчно топло. Аз, от своя страна, бях убедена, че Виктор има нужда от спокойствие, а не от още един спор.

– Моля те, Мария, нека просто го сложа да спи. Уморен е, а и аз съм на ръба на силите си – прошепнах, но тя не отстъпи.

– Ако не ми го дадеш, ще се обадя в полицията! – изстреля тя, сякаш това беше най-логичното нещо на света.

В този момент вратата се отвори и Петър влезе с бутилка в ръка. Погледна ни объркано, после се обърна към майка си:

– Какво става тук?

– Жена ти не ми дава да се погрижа за внучето си! – изрева Мария. – Не мога да търпя повече това отношение!

Петър въздъхна тежко, остави бутилката на масата и се обърна към мен:

– Може ли поне веднъж да не се карате? Всички са тук, а ти пак правиш сцени.

Почувствах как гневът ми се смесва с отчаяние. Никой не ме разбираше. Никой не виждаше колко съм уморена, колко се страхувам за Виктор, колко ми липсва подкрепа. В този момент Мария наистина извади телефона си и започна да набира 112.

– Не! – извиках, но вече беше късно. След няколко минути на вратата се почука. Двама полицаи влязоха в апартамента, а аз стоях с бебето на ръце, трепереща от страх и срам.

– Какъв е проблемът? – попита единият, докато другият оглеждаше стаята.

Мария започна да обяснява, че не се грижа добре за детето, че съм го изложила на течение, че съм го оставила да плаче. Аз се опитах да кажа, че просто искам да го сложа да спи, но гласът ми беше слаб и несигурен.

– Госпожо, ще трябва да дойдете с нас в управлението за изясняване на случая – каза полицаят, а аз едва не припаднах.

Петър не каза нищо. Само ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна за всичко. Взех якето на Виктор, увих го внимателно и тръгнах след полицаите. Мария вървеше след нас, доволна, че е „победила“.

В полицейското управление ме накараха да разкажа всичко отначало. Виктор плачеше, а аз се опитвах да не се разплача с него. Полицаите бяха учтиви, но усещах, че ме гледат с недоверие. Мария настояваше, че трябва да ми вземат детето, защото съм „нервна и неспособна майка“.

– Госпожо, имате ли свидетели, които да потвърдят думите ви? – попита полицаят.

– Всички в къщата могат да кажат, че тя не се справя! – изстреля Мария.

В този момент вратата се отвори и влезе сестрата на Петър – Даниела. Тя ме погледна със съчувствие и каза:

– Мама преувеличава. Видях всичко – Мария просто иска да контролира всичко, но Марияна (аз) се грижи прекрасно за Виктор.

За миг почувствах облекчение. Даниела беше единственият човек, който ми подаде ръка в този ад. Полицаите записаха показанията ѝ и след дълъг разговор ни пуснаха да си тръгнем. Мария беше бесна, Петър мълчеше, а аз едва се държах на крака.

На връщане към вкъщи Даниела ме прегърна и прошепна:

– Не си сама. Ако искаш, можеш да дойдеш при мен за няколко дни.

Петър не каза нищо. Вкъщи Мария се заключи в стаята си, а аз седнах на леглото с Виктор в ръце и заплаках. За първи път си позволих да се почувствам слаба. За първи път си помислих, че може би не съм на правилното място.

На следващия ден Петър ми каза:

– Мама е труден човек, но е семейство. Трябва да се разберете.

Погледнах го и осъзнах, че той никога няма да застане на моя страна. Че винаги ще бъда сама срещу Мария, срещу очакванията, срещу традициите. Че моето щастие и спокойствие никога няма да са приоритет.

Сега, седмица по-късно, още усещам болката от онази нощ. Още се чудя дали да остана или да си тръгна. Дали дългът към семейството е по-важен от защитата на собственото ми дете и моето щастие.

Понякога се питам: Колко още трябва да търпя, за да докажа, че съм добра майка? И къде свършва дългът към другите и започва грижата за себе си?