Една нощ в районното: Как майчината грижа промени живота ми завинаги

– Госпожо Иванова, моля, елате с мен. – Гласът на младия полицай беше твърд, но в очите му проблясваше съчувствие. Стоях в коридора на районното управление в Пловдив, с ръце, които трепереха толкова силно, че едва държах чантата си. Беше три след полунощ. Миризмата на евтин дезинфектант и студеният неонов блясък ме караха да се чувствам като в кошмар.

– Мамо, ще ме пуснат ли? – прошепна дъщеря ми Мария през сълзи. Беше на седемнайсет, но в този момент изглеждаше като малко дете. Прегърнах я силно, сякаш така можех да я защитя от всичко лошо.

– Ще се оправим, Мария. Обещавам ти. – Гласът ми трепереше, но се опитвах да звуча уверено. Вътре в мен бушуваше буря – вина, страх и гняв към себе си и към всички около мен.

Как стигнахме дотук? Само преди няколко часа бяхме у дома – аз готвех мусака, мъжът ми Георги гледаше новините, а Мария учеше за матурата. Всичко изглеждаше нормално. Докато не звънна телефонът.

– Госпожо Иванова, тук е инспектор Петров от районното. Моля ви да дойдете веднага. Дъщеря ви е замесена в инцидент.

Сърцето ми спря за миг. Хвърлих престилката и изтичах навън. Георги ме последва мълчаливо – той винаги беше човекът на действията, не на думите.

В районното разбрахме – Мария и приятелките ѝ били хванати с алкохол в парка. Някой подал сигнал за шум и полицията ги прибрала. Не беше престъпление, но за мен това беше краят на света. Как можах да не забележа? Къде бях сгрешила като майка?

– Това е само глупост, ще мине – опита се да ме успокои Георги по-късно, докато чакахме пред стаята на инспектора. Но аз не можех да го приема толкова лесно. В главата ми се въртяха мисли за това какво ще кажат съседите, как ще реагира майка ми – строгата баба Катя, която винаги повтаряше: „Доброто възпитание започва у дома.“

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше тя.

– Какво става, Елена? Защо не си вкъщи? – гласът ѝ беше остър като нож.

– Мамо… Мария е в районното. – Гласът ми се пречупи.

– Знаех си! Още от малка беше твърде мека с нея! Ако беше слушала мен… – думите ѝ ме пронизаха. Затворих телефона със сълзи на очи.

Върнах се при Мария и я прегърнах още по-силно. Тя трепереше.

– Мамо, страх ме е… Ако татко разбере всичко… Ако баба…

– Не мисли за това сега. Всичко ще се оправи.

Но вътре в мен бушуваше буря от вина и страх. Спомних си собственото си детство – как майка ми ме наказваше за всяка дребна грешка, как никога не получавах прошка или разбиране. Заклех се тогава, че ще бъда различна майка. Но сега се чудех – дали не бях прекалено мека? Дали не бях позволила на Мария да прекрачи границите?

Инспектор Петров ни извика вътре.

– Госпожо Иванова, дъщеря ви е добре. Ще я пуснем с предупреждение. Но трябва да поговорите сериозно у дома.

Излязохме навън в хладната утрин. Георги караше мълчаливо, а Мария гледаше през прозореца със зачервени очи.

У дома ни чакаше майка ми.

– Позор! Как можа да допуснеш това? – изкрещя тя още от вратата.

– Мамо, моля те… – опитах се да я спра.

– Не! Ти си виновна! Ако беше по-строга… Ако беше слушала мен!

Георги се намеси:

– Катя, стига вече! Всички правим грешки!

Майка ми го изгледа с презрение и се обърна към мен:

– Виждаш ли до какво води мекушавостта ти? Сега цялата махала ще говори!

Мария избяга в стаята си със сълзи. Аз останах сама в коридора, смачкана между две поколения жени – едната твърде строга, другата твърде ранима.

Седнах на кухненската маса и зарових лице в ръцете си. Чух как Георги тихо затваря вратата след себе си – явно не издържа на напрежението.

В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност. Опитвах се да бъда добра майка, добра дъщеря и добра съпруга едновременно – но сякаш губех себе си във всички тези роли.

По-късно вечерта Мария дойде при мен.

– Мамо… Съжалявам… Не исках да те разочаровам…

Прегърнах я силно.

– И аз съжалявам, Мария. Може би понякога трябва да бъда по-строга… Но искам да знаеш, че винаги ще те обичам.

Тя се разплака на рамото ми.

Тази нощ не спахме. Говорихме дълго – за страховете ѝ, за натиска от училище, за приятелите ѝ и за това какво значи да пораснеш в свят, който постоянно те съди.

На сутринта седнахме тримата на закуска – аз, Георги и Мария. Майка ми не излезе от стаята си.

– Ще се справим – каза Георги тихо и хвана ръката ми под масата.

Погледнах дъщеря си и видях в очите ѝ страх и надежда едновременно.

Сега често се питам: Възможно ли е да бъдеш добра майка, дъщеря и съпруга едновременно? Или винаги някой ще страда? Какво бихте направили вие на мое място?