„Едно внуче ми стига!“: Историята на една българска снаха и нейната свекърва

„Едно внуче ми стига! Не искам повече деца в този дом!“ – думите на свекърва ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Стоях насред малката ѝ кухня в Пловдив, с ръце върху корема си, а тя ме гледаше със студените си сини очи, сякаш съм ѝ съобщила най-лошата новина на света. Мъжът ми, Николай, седеше до мен и мълчеше. В този момент разбрах, че съм сама.

Винаги съм си представяла, че когато кажа на семейството на мъжа си, че ще имат внуче, ще има радост, сълзи от щастие, прегръдки. Но вместо това получих ледена стена. Мария никога не ме е харесвала особено, но се надявах, че с времето ще се сближим. Още от началото усещах дистанцията – тя често споменаваше бившата жена на Николай, Ирина, и колко добре се е грижила за него. „Ирина поне знаеше как се прави мусака“, казваше тя с усмивка, която повече приличаше на гримаса.

Николай има дете от първия си брак – малката Ани. След развода той остави всичко на Ирина – апартамента, мебелите, дори кучето. Върна се при майка си само с един куфар дрехи и разбито сърце. Когато се запознахме, беше ранен и затворен в себе си, но аз го обикнах такъв какъвто е. С времето започнахме да градим нашия живот – скромен двустаен апартамент под наем в Кючук Париж, много работа и малко време за почивка.

Когато разбрах, че съм бременна, първо се изплаших. Знаех, че финансово не сме стабилни, а Николай още изплаща издръжка за Ани. Но въпреки всичко реших да му кажа веднага. Той ме прегърна силно и каза: „Ще се справим!“. За първи път от месеци видях искрица надежда в очите му.

Решихме да кажем на Мария заедно. Отидохме у тях с торта и цветя – опитах се да направя момента специален. Тя ни посрещна с обичайното си недоволство: „Пак ли сте дошли без предупреждение?“. Седнахме на масата и аз ѝ казах новината. Тогава тя изрече онова изречение – „Едно внуче ми стига! Не искам повече деца в този дом!“. Николай замълча, а аз усетих как гърлото ми се свива.

„Мамо, това е нашето дете!“, опита се да я убеди Николай.

„Ти вече имаш дете! А тази…“, погледна ме с презрение, „…не може да замени Ирина!“. Сълзите напълниха очите ми, но се сдържах. Не исках да ѝ дам това удоволствие.

След този ден отношенията ни станаха още по-студени. Мария отказваше да говори с мен по телефона, а когато идвахме у тях с Николай, тя се държеше така, сякаш не съществувам. Дори когато коремът ми започна да расте и вече не можех да крия бременността си от съседите, тя казваше на всички: „Това не е мое внуче! Аз имам само една внучка – Ани!“.

Николай се опитваше да балансира между мен и майка си. Виждах как го боли – обичаше и двете ни по различен начин. Често вечер стоеше до прозореца и пушеше цигара след цигара. „Даниела, не знам какво да правя…“, шепнеше той. „Майка ми остаря сама, страхува се от промени… Но ти си моето семейство сега.“

В осмия месец от бременността получих кървене. Бях сама вкъщи – Николай беше на работа. Обадих се на Мария в паника: „Моля те, ела! Не мога да стигна до болницата сама!“. Тя затвори телефона с думите: „Обади се на майка си! Аз не съм ти длъжна!“. Никога няма да забравя този момент.

Майка ми дойде от другия край на града и ме заведе в болницата. Прекарах две седмици там под наблюдение. Николай идваше всеки ден след работа и носеше плодове и книги. Мария не се появи нито веднъж.

Роди се нашият син – Виктор. Когато го взехме у дома, всичко беше ново и страшно – безсънни нощи, плач, умора до припадък. Но бях щастлива. Николай беше до мен – сменяше памперси, готвеше супа, носеше ме на ръце през най-трудните моменти.

Един ден Ани дойде на гости при нас. Тя беше мила и любопитна към братчето си. Гушна го внимателно и каза: „Мамо казва, че Виктор е мой брат!“. Усмихнах се през сълзи – поне децата нямаха предразсъдъци.

Мария обаче продължаваше да ни игнорира. На първия рожден ден на Виктор не дойде – изпрати само суха картичка: „Честит рожден ден!“. Николай беше съсипан.

С времето започнах да приемам ситуацията такава каквато е. Разбрах, че не мога да променя Мария – тя е пленница на собствените си страхове и предразсъдъци. Но аз имам моето семейство – Николай и Виктор.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: Защо някои хора избират омразата пред любовта? Дали някога ще мога да простя на Мария? Или просто трябва да продължа напред?

А вие как бихте постъпили на мое място?