Ехо на неизказаните предупреждения: Историята на Мария, Людмила и нашето семейство

– Мария, не мога повече! – гласът на Людмила трепери, а аз стискам телефона така, сякаш мога да я прегърна през жицата. – Иван… пак… – думите ѝ се давят в сълзи.

Сърцето ми се свива. Знам какво ще каже. Знам го от години, но никога не съм имала смелостта да го изрека на глас. Иван, моят син, моето момче – той не е човекът, когото исках да възпитам. Но как да призная това пред себе си? Как да призная, че съм се провалила като майка?

– Людмила, моля те… – опитвам се да намеря думи. – Кажи ми какво се е случило този път.

– Пак ме удари, Мария! Пред децата! – гласът ѝ се разкъсва. – Не мога повече да живея така. Или ще си тръгна, или…

Тишината между нас е тежка като олово. Чувам как малката Елица плаче на заден план. Сякаш целият ми живот се свива в този момент – всички онези пъти, когато съм виждала Иван да избухва като дете, когато съм го оправдавала пред учителите, пред баща му, пред себе си. „Момчетата са буйни“, казвах си. „Ще порасне, ще се оправи.“

Но не се оправи.

– Людмила, ще дойда веднага – казвам и затварям телефона с треперещи ръце.

Докато вървя по калдъръмената уличка към блока им в Люлин, спомените ме заливат като студен дъжд. Баща му, Георги, беше строг човек. Понякога прекалено строг. Помня как веднъж Иван счупи прозореца с топката и Георги го наби с колана. Аз стоях в кухнята и мълчах. „Не се меси“, казваше ми той. „Трябва да стане мъж.“

Колко често съм мълчала? Колко често съм си затваряла очите заради мира в къщата?

Когато стигам до апартамента им, Людмила ме посреща с подпухнали очи. Елица е сгушена до нея, а малкият Борислав стои в ъгъла и рисува нещо на лист хартия.

– Къде е Иван? – питам тихо.

– Излезе. Каза, че му писнало от всички ни – прошепва тя.

Сядам до нея и я прегръщам. За първи път усещам колко е крехка тази жена, която винаги съм смятала за силна. Виждам страха в очите ѝ и се срамувам от себе си.

– Мария… – започва тя колебливо. – Моля те, кажи ми честно… Той винаги ли беше такъв?

Не мога да излъжа повече.

– Не… Но и никога не беше напълно спокоен. Баща му… беше труден човек. Аз… аз не направих достатъчно.

Людмила ме гледа дълго. В очите ѝ има болка, но и някакво облекчение.

– Мислиш ли, че има надежда за него? За нас?

Поглеждам към децата. Елица ме гледа с големи уплашени очи.

– Не знам, миличка – признавам. – Но знам, че повече не трябва да мълчим.

Вечерта Иван се връща. Влиза с трясък, хвърля якето си на пода и започва да ругае под носа си.

– Какво правиш тук? – изсъсква към мен.

– Дошла съм да говоря с теб – казвам твърдо за първи път от години.

Той ме поглежда с изненада. Свикнал е да съм тиха, да не се меся.

– Няма какво да говорим! Всички сте срещу мен!

– Не сме срещу теб, Иван – казвам тихо. – Но това не може да продължава така. Не можеш да нараняваш семейството си и да очакваш всичко да е наред.

Той се засмива горчиво.

– Ти ли ще ми казваш? Ти ли? Къде беше ти, когато татко ме биеше? Когато крещеше по мен? Ти само мълчеше!

Думите му ме удрят като шамар. Знам, че е прав.

– Знам… Знам, че сгреших – прошепвам. – Прости ми, Иван. Но ти трябва да спреш този кръг. За децата си. За себе си.

Людмила стои до мен и мълчи. Виждам как ръцете ѝ треперят.

– Моля те… потърси помощ – казвам тихо.

Иван гледа ту мен, ту Людмила. В очите му проблясва нещо като страх или болка.

– Не знам дали мога… – прошепва той.

– Можеш – казвам твърдо. – Иначе ще те загубим всички.

Тази нощ спя неспокойно на дивана в хола им. Чувам как Людмила плаче тихо в спалнята. На сутринта Иван е седнал на масата с чаша кафе и гледа през прозореца.

– Ще опитам – казва тихо, без да ме поглежда.

Сърцето ми се свива от надежда и страх едновременно.

Излизам на балкона и вдишвам студения софийски въздух. Мисля си за всички майки като мен – майки, които са мълчали от страх или от любов; които са оправдавали синовете си; които са вярвали, че всичко ще се оправи от само себе си.

Но нищо не се оправя само.

Питам се: Колко още семейства ще страдат заради нашето мълчание? Колко още деца ще растат в страх? Можем ли някога да поправим това, което сме позволили да се случи?