Гладна съм, мамо… – Борбата на едно българско момиче с домашното насилие и търсенето на изход

– Гладна съм, мамо… – прошепнах, докато държах празната чиния в ръце. Пръстите ми трепереха от студ и страх. В стаята миришеше на мухъл и евтин тютюн. Майка ми стоеше до прозореца, с гръб към мен, навела глава над чашата с ракия. Не се обърна веднага. Знаех какво ще последва, но не можех да спра глада в стомаха си.

– Писна ми от твоите мрънкания! – кресна тя и се завъртя рязко. Очите ѝ бяха червени, а бузите – подпухнали. – Ако толкова ти се яде, иди си намери сама! Аз пари нямам!

Преди да успея да кажа нещо, ръката ѝ се стовари върху лицето ми. Болката беше остра, но по-страшен беше студът в гласа ѝ. Сълзите ми замръзнаха по бузите. Не беше първият път. Знаех, че няма да е и последният.

Живеехме в малко село близо до Видин. Баща ми ни беше напуснал преди години – казваха, че е заминал за София да търси работа, но никога не се върна. Майка ми остана сама с мен и брат ми Петър, който беше с две години по-малък. Оттогава тя се промени – стана нервна, избухлива, започна да пие. Парите не стигаха, а храната често свършваше още преди края на месеца.

Петър се беше скрил под масата и ме гледаше с големи уплашени очи. Опитах се да му се усмихна, но устните ми трепереха. Вечерта мина в мълчание, прекъсвано само от псувните на майка ни и звука на празната бутилка.

На следващия ден в училище учителката по български език, госпожа Иванова, ме повика след часа.

– Мария, всичко наред ли е у вас? – попита тя тихо.

Погледнах я и за миг ми се прииска да ѝ разкажа всичко – за глада, за шамарите, за страха. Но думите заседнаха в гърлото ми.

– Да, госпожо… Просто съм уморена.

Тя въздъхна и ме погали по косата.

– Ако имаш нужда от нещо… Знаеш къде да ме намериш.

Вечерта Петър дойде при мен в леглото.

– Мария, мислиш ли, че татко ще се върне? – прошепна той.

Прегърнах го силно.

– Не знам… Но аз съм тук. Ще те пазя.

С времето ударите станаха ежедневие. Майка ни обвиняваше за всичко – че сме гладни, че няма пари, че баща ни си е тръгнал. Понякога си мислех, че ако изчезнем, тя ще бъде по-щастлива. Но не можех да оставя Петър сам.

Една вечер чух как майка ни говори по телефона:

– Не мога повече! Тия деца ме побъркват! Ако не беше тая проклета къща…

Сърцето ми се сви. Знаех, че трябва да направя нещо. На следващия ден събрах смелост и отидох при госпожа Иванова.

– Госпожо… Моля ви… Може ли да ми дадете малко хляб? За мен и брат ми…

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Без да каже дума, извади от чантата си две банички и ги сложи в ръцете ми.

– Мария… Трябва да поговорим сериозно. Не можеш да продължаваш така.

Тя се обади на социалните служби. Дойде една жена – казваше се леля Снежа. Говори с майка ни дълго време. После дойде при нас.

– Деца, ще дойдете с мен за малко. Ще ви заведем на сигурно място.

Майка ни крещеше и плачеше, но аз държах Петър за ръката и не погледнах назад. Настаниха ни в приемно семейство в съседното село. Там за първи път от години ядохме топла супа и спахме в чисти чаршафи.

Първите нощи плаках тихо под завивките. Чувствах се виновна – сякаш съм предала майка си. Но после видях как Петър започва да се усмихва отново. Как играе с другите деца и не се стряска от всеки шум.

Минаха месеци. Социалните работници ни посещаваха редовно. Майка ни понякога идваше да ни види – веднъж плачеше, друг път ни обвиняваше, че сме я изоставили. Но вече не можеше да ни нарани.

В училище започнах да уча по-добре. Госпожа Иванова ме насърчаваше да пиша есета и стихотворения. Един ден тя ми каза:

– Мария, ти си много силно момиче. Не позволявай на миналото да те определя.

Сега съм на седемнайсет. Живея при семейство Георгиеви – добри хора, които ме обичат като свое дете. Петър е до мен и двамата мечтаем за бъдеще без страх.

Понякога нощем още чувам гласа на майка си – груб и студен. Питам се дали някога ще мога да ѝ простя. Дали тя някога ще разбере колко много ни е наранила?

Но знам едно: вече не съм онова гладно момиче с празната чиния в ръце. Намерих сили да поискам помощ и това промени живота ни.

А вие… бихте ли простили? Какво бихте направили на мое място?