Господарката на собствената си неволя: Как Станка сама си създаде ада

— Пак ли ще ми се правиш на интересна, Мария? — гласът на свекърва ми Станка проряза тишината, докато стояхме в кухнята, а парата от тенджерата се смесваше с напрежението във въздуха.

— Не, Станке, просто казах, че супата е малко солена — отвърнах тихо, усещайки как бузите ми пламват. Знаех, че всяка дума може да се превърне в искра за нов пожар.

Така започваше почти всеки мой ден през последните пет години. След като се омъжих за Петър, животът ми се превърна в безкрайна битка за оцеляване между стените на панелката в Люлин. Станка беше господарката на собствения си хаос — жена, която умееше да превръща дребните проблеми в трагедии, а после да обвинява всички наоколо за последствията.

Петър често казваше: „Майка ми е труден човек, но е сама и трябва да ѝ помагаме.“ Аз се опитвах да го разбера, но понякога ми се струваше, че той не вижда как тя ни дърпа надолу. Станка беше вдовица от десет години и сякаш с всяка изминала година ставаше все по-озлобена и подозрителна.

— Ако не ти харесва супата, готви си сама! — изсъска тя и трясна черпака в мивката. — Аз цял ден се въртя тук, а ти само мрънкаш!

Петър се прибра точно в този момент. Усети напрежението и веднага се опита да смени темата:

— Как мина денят, мамо?

— Как да мине! — започна тя с любимата си тирада. — Никой не ме уважава в този дом! Всичко правя сама, а Мария само ме гледа накриво. Ако баща ти беше жив…

Тук винаги замълчаваше драматично. Петър въздъхна и ме погледна умолително. Знаех, че очаква от мен да отстъпя, да замълча, да изгладя нещата. Но този път не можех.

— Станке, аз не съм ти враг — казах тихо. — Просто искам да живеем спокойно.

— Спокойно? — изсмя се тя горчиво. — Ти не знаеш какво е спокойствие! Аз цял живот се боря! За всичко! И пак никой не ме цени!

Тази вечер Петър спа на дивана. Аз плаках в спалнята, а Станка заключи вратата на стаята си и не излезе до сутринта.

С времето започнах да забелязвам как Станка сама си създава проблеми. Когато получи пенсията си, веднага я харчеше за ненужни вещи — нови покривки, порцеланови фигурки, скъпи кремове от телевизионни реклами. После цял месец се оплакваше, че няма пари за лекарства и храна.

— Петре, дай ми сто лева — молеше тя с треперещ глас. — Не мога да си купя хапчетата!

Петър ѝ даваше, а аз стисках зъби. Знаех, че парите ще отидат за поредната безсмислена покупка. Опитах се да говоря с него:

— Трябва да ѝ помогнем да управлява парите си по-добре.

— Не мога да ѝ кажа какво да прави — отвръщаше той безпомощно. — Ще се обиди.

Станка обичаше да кани съседките на кафе и сладки приказки. Но дори там не можеше да избегне драмите. Веднъж чух как разказва на леля Гинка:

— Мария е много студена жена. Не ми говори хубаво. Не е като мен — аз бях златна снаха!

Когато я попитах защо говори така зад гърба ми, тя избухна:

— Не ти ли стига, че живееш тук без наем? Ако не бях аз, щяхте да сте под наем някъде в Надежда!

Веднъж дори заключи входната врата и скри ключа, защото „не сме я уважавали достатъчно“. Петър трябваше да разбие ключалката посред нощ.

С времето започнах да усещам как губя себе си. Приятелките ми спряха да идват у нас — „Не мога да търпя майка ти“, казваха те. На работа бях разсеяна и уморена. Дори майка ми започна да ме пита:

— Мария, защо търпиш това? Защо не си тръгнеш?

Но къде да отида? Обичах Петър и вярвах, че някога ще стане по-добре.

Една вечер чух Станка да говори по телефона с братовчедка си:

— Ако не беше Мария, Петър щеше да е щастлив. Тя му развали живота!

Тогава не издържах. Влязох в стаята ѝ и казах:

— Защо ме мразиш толкова? Какво съм ти направила?

Тя ме погледна с празен поглед и прошепна:

— Защото ти имаш всичко, което аз никога не получих.

В този момент разбрах — цялата ѝ злоба идваше от болката и самотата. Но това не оправдаваше всичко, което ни причини.

След още една година Петър не издържа и предложи да се изнесем под наем. Станка ни прокле през сълзи:

— Ще видите какво е истински живот! Без мен ще загинете!

Изнесохме се в малък апартамент в Младост. Първите месеци бяха трудни — Петър страдаше за майка си, аз се чувствах виновна. Но постепенно започнахме да дишаме по-леко.

Станка остана сама със своите интриги и драми. Понякога ми звъни посред нощ:

— Мария, болна съм… Само ти можеш да ми помогнеш.

Отивам при нея, но вече знам границите си.

Понякога се питам: Може ли човек сам да си създаде ада? И ако го направи — има ли кой да го спаси?