Гостенка в собствения си дом: Историята на Мария, която се изгуби сред най-близките си

– Мамо, можеш ли да не местиш нещата в кухнята? Тук си имаме ред – гласът на дъщеря ми Елена прозвуча остро, докато държеше чаша кафе и ме гледаше с онзи поглед, който не търпи възражения. Стоях до мивката с мокри ръце, а в сърцето ми се надигаше познатата вече буца. Не отговорих. Само кимнах и подредих чиниите така, както тя искаше.

Преди година погребах съпруга си Иван. Цял живот живяхме в малкия ни апартамент в Пловдив – той, аз и нашите спомени. След смъртта му тишината стана непоносима. Елена настоя да се преместя при нея и семейството ѝ – „Ще ти е по-леко, мамо, ще сме заедно.“ Повярвах ѝ. Събрах няколко чанти с дрехи, снимки и старата ми кутия с писма. Оставих дома си заключен и тръгнах към новия живот.

Първите дни бяха като сън. Внукът ми Петър ме прегръщаше всяка сутрин, а зет ми Георги се шегуваше, че най-сетне ще има кой да му готви мусака като хората. Но постепенно топлината се стопи. Елена работеше до късно, Георги беше все по-уморен и раздразнителен, а Петър – вече тийнейджър – прекарваше времето си пред компютъра. Аз оставах сама в празния апартамент, слушайки как часовникът тиктака.

Започнах да усещам, че съм излишна. Всяко мое действие предизвикваше коментар: „Мамо, не пипай това!“, „Мамо, не казвай така на Петър!“, „Мамо, не се меси!“ Дори когато се опитвах да помогна, сякаш пречех. Веднъж изчистих хола – мислех, че ще ги зарадвам. Вместо благодарност получих: „Мамо, къде са документите ми? Пак ли си ги местила?“

Една вечер седяхме на масата. Елена говореше по телефона с приятелка, а Георги гледаше новините. Опитах се да разкажа спомен от младостта си – за първата ни почивка на морето с Иван. Никой не ме чу. Гласът ми потъна в телевизора и звука на телефона. Замълчах. Оттогава все по-рядко говоря за себе си.

Скоро започнах да се будя посред нощ с усещането, че не принадлежа тук. Чужда в собствения си живот. Веднъж чух как Елена казва на Георги: „Не знам какво да правя с мама… Понякога ми тежи.“ Сърцето ми се сви. Не исках да бъда товар.

Опитах се да намеря занимание – плетях терлици за Петър, но той само ги прибра в шкафа и повече не ги обу. Записах се на пенсионерски клуб в квартала, но там всички вече имаха свои компании. Връщах се у дома все по-смълчана.

Един ден реших да сготвя любимата баница на Елена от детството ѝ. Сложих я на масата с надежда в очите. Тя я опита и каза: „Мамо, хубава е, но вече не ям такива неща – пазя диета.“ Георги дори не погледна към тавата.

Понякога си мисля за Иван – как би реагирал той на всичко това? Дали щеше да ме разбере? Или и той щеше да се чувства чужд сред най-близките?

Една вечер Петър дойде при мен: „Бабо, защо си тъжна?“ Усмихнах се насила: „Не съм тъжна, мило момче.“ Но той ме прегърна силно и прошепна: „Аз те обичам.“ За миг усетих топлина.

На следващия ден Елена ме попита дали не искам да се върна в стария апартамент – „Може би ще ти е по-добре там…“ Не знаех какво да отговоря. Да се върна сама между четири стени? Или да остана тук като гостенка?

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се къде сбърках – дали прекалено много съм дала от себе си, или просто времената са други? Как човек намира мястото си, когато всичко познато изчезне?

Понякога си мисля: колко ли още майки и бащи се чувстват така – излишни в домовете на собствените си деца? Дали някой ще чуе гласа ни?

Ако някой чете това – кажете ми: Кога домът престава да бъде дом? И какво остава тогава?