„Готвенето не е мъжка работа!“: История от кухнята, която преобърна семейството ми

— Какво правиш, Бояне?! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза утринната тишина като нож през топъл хляб. Стоеше на прага на кухнята, с ръце на кръста и поглед, който можеше да изпепели и най-упоритата плевел. Боян, моят мъж, държеше тигана с бъркани яйца и се усмихваше виновно, а аз седях на масата, още по пижама, с чаша кафе в ръка.

— Приготвям закуска на Ива — отвърна той спокойно, но в гласа му се прокрадна несигурност.

— Готвенето не е мъжка работа! — изсъска тя. — Какво ще кажат хората, ако разберат? Срамота!

Този момент се запечата в съзнанието ми като първата сцена от филм, който не исках да гледам. Бяхме женени от две години и живеехме в апартамента на Боян, а Мария идваше всяка неделя „да ни помогне“. Винаги носеше буркани с лютеница и компоти, но и цял куфар с очаквания и правила.

— Мамо, не е 1965-та. Ива работи на две места, аз мога да направя яйца — опита се да се пошегува Боян.

— Не ми се подигравай! — прекъсна го тя. — Мъжът трябва да е глава на семейството, а не да върти черпака! Как ще те уважават после?

Погледнах я и усетих как гневът ми се надига. Но тогава още не знаех как да се защитя. Преглътнах думите си и се усмихнах насила.

След този ден всичко се промени. Мария започна да идва по-често, уж за да ни помага, но всъщност за да следи дали „редът“ се спазва. Веднъж ме хвана как простирам прането, докато Боян мие чиниите.

— Ива, ти ще го направиш за смях пред целия блок! — каза тя тихо, но с такава тежест, че думите й още кънтят в ушите ми.

Започнахме да се караме с Боян за дреболии: кой ще изхвърли боклука, кой ще пазарува, кой ще готви. Всеки път усещах невидимото й присъствие между нас. Дори когато не беше у дома, сякаш чувах гласа й: „Това не е женска работа“, „Това не е мъжка работа“.

Една вечер, след поредната кавга заради това кой ще приготви вечерята, Боян избухна:

— Защо просто не можем да бъдем нормално семейство? Защо всичко трябва да е по нечии чужди правила?

— Защото не искам майка ти да мисли, че съм лоша съпруга! — извиках аз през сълзи.

Той ме прегърна. За първи път си позволих да плача пред него заради Мария. Тогава разбрахме: проблемът не беше само в готвенето или чистенето. Беше в това какво означава да си мъж или жена в България. Какво значи да си добър съпруг или съпруга. Кой определя тези правила?

С времето напрежението се натрупваше. Родиха се децата ни — Калоян и Елица. Мария настояваше аз да стоя у дома с тях, а Боян да работи извънредно. Но аз имах мечти — исках да завърша магистратурата си по психология и да работя с деца.

— Майчинството е най-важното ти призвание! — повтаряше тя.

— Ами ако имам повече от едно призвание? — питах я аз.

— Това са глупости! — отсичаше тя.

Боян ме подкрепяше тайно. Помагаше с децата, готвеше вечеря, когато аз учех за изпити. Но пред майка си се преструваше, че всичко е по старому. Лъжите ни обаче започнаха да тежат.

Един ден Мария дойде неочаквано и ме завари как пиша курсова работа, а Боян хранеше Елица с пюре.

— Това вече е прекалено! — извика тя. — Ще съсипете семейството си!

Тогава избухнах:

— Семейството ни не е твое! Не ти решаваш как ще живеем!

Последваха седмици мълчание. Боян беше разкъсан между мен и майка си. Аз се чувствах виновна и ядосана едновременно. Децата усещаха напрежението.

Една вечер седнахме тримата на масата — аз, Боян и Мария. Той хвана ръката ми:

— Мамо, обичам те, но обичам и Ива. Искам децата ни да знаят, че няма „мъжки“ и „женски“ работи у дома. Искам да са свободни да бъдат себе си.

Мария заплака. За първи път я видях уязвима.

— Аз само… исках най-доброто за вас — прошепна тя.

— Най-доброто е да сме щастливи — казах аз тихо.

Отне години докато раните заздравеят. Днес Мария вече рядко коментира кой какво прави у дома ни. Понякога дори играе с Калоян на криеница, докато аз готвя с Боян.

Но все още усещам погледите на съседките по стълбището, когато видят Боян с торбите от магазина или когато разказвам на работа как той прави най-вкусната мусака.

Питам се: Наистина ли сме готови като общество да приемем различното? Или само се преструваме? Какво означава днес да си семейство в България?