Границите на любовта: Когато майчиното сърце трябва да каже „стига“

— Мамо, моля те, само за няколко месеца! — гласът на Елица трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така, сякаш можех да изтрия с пръсти напрежението между нас. — Не можем повече да плащаме наема, Красимир остана без работа… Ани плаче всяка вечер.

Сърцето ми се сви. Вече усещах как се разкъсвам между желанието да помогна на детето си и страха от това, което ще последва. Защото знаех — Красимир не беше просто „зетът“, който не харесвах. Той беше бурята, която разрушаваше спокойствието в дома ми всеки път, когато прекрачеше прага.

— Ели, ти знаеш… — започнах внимателно, но тя ме прекъсна:

— Моля те! Няма къде другаде да отидем. Ще се постараем да не ти пречим. Красимир обеща…

Обещанията на Красимир бяха като есенни листа — красиви за миг, после ги отнасяше вятърът. Спомних си последния път, когато живяха у нас. Вечните му кавги с Елица, трясъкът на врати посред нощ, бутилките ракия по масата и погледът на малката Ани — уплашен и тъжен. Тогава си обещах: повече няма да позволя това в дома си.

Но как да кажеш „не“ на собственото си дете? Как да затвориш вратата пред внучето си?

— Ще помисля — казах тихо и затворих телефона.

Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото, слушах тишината и се питах: „Дали съм лоша майка? Егоист ли съм?“ На сутринта сварих кафе и се загледах през прозореца към двора. Спомних си как Елица тичаше като малка из тревата, как я люлеех на люлката… Какво стана с онова безгрижие?

Телефонът иззвъня отново. Беше сестра ми Мария.

— Пак ли Елица? — попита тя веднага.

— Да… Иска да се върнат у нас. Но аз… Не мога повече с Красимир. Не мога!

Мария въздъхна тежко.

— Не си длъжна да търпиш всичко. Децата порастват, но ние пак се чувстваме виновни за техните избори. Помисли за себе си този път.

Думите ѝ ме боднаха като игли. Аз ли бях виновна, че Елица избра Красимир? Аз ли трябваше да плащам цената за неговите грешки?

Следобед Елица дойде с Ани. Детето се хвърли в прегръдките ми.

— Бабо! — извика тя и ме целуна по бузата.

Елица стоеше на прага, с очи пълни със сълзи.

— Мамо… — прошепна тя. — Не знам какво да правя. Ако не ни приемеш…

Погалих я по косата.

— Ели, обичам ви. Но не мога повече с Красимир. Не мога да гледам как страдаш, как Ани страда… Не мога да живея в страх кога пак ще избухне скандал.

Тя избухна в плач.

— Но ние сме семейство! Ти винаги си казвала, че семейството е най-важно!

— Да, но семейството трябва да носи топлина, не болка. Трябва да има граници…

Ани ме гледаше с големите си кафяви очи и аз се почувствах като предателка.

— Мамо, моля те… — прошепна Елица отново.

— Мога да ви помогна с пари за квартира — казах тихо. — Мога да гледам Ани следобедите. Но не мога да приема Красимир у дома повече.

Тя ме изгледа така, сякаш ѝ бях забила нож в гърба.

— Значи избираш себе си пред нас?

— Избирам мира в дома си — отвърнах със сълзи в очите. — И вярвам, че и ти го заслужаваш.

Тя тръгна към вратата без да каже нищо повече. Ани се обърна към мен:

— Бабо, ще дойдеш ли пак на площадката?

Прегърнах я силно.

— Винаги ще бъда до теб, мила моя.

Вечерта седях сама в тъмното и слушах тишината. Болеше ме всяка клетка от тялото. Питах се: „Дали направих правилното? Дали някога ще ми прости Елица? Дали съм лоша майка?“

А вие какво бихте направили? Къде свършва любовта и започват границите?