Хладилникът винаги е празен, а портфейлите ни не издържат: Историята на едно българско семейство

– Калояне, пак ли си изял всичко? – гласът ми трепери между гнева и отчаянието, докато държа празната кутия от кисело мляко. В кухнята мирише на вчерашна баница и неизмити чинии. Мъжът ми, Стефан, седи на масата и гледа в една точка. Вече не броя колко пъти сме водили този разговор.

Калоян излиза от стаята си по анцуг, с рошава коса и уморени очи. „Мамо, работя до късно, гладен съм. Какво толкова?“

– Какво толкова? – повишавам тон. – Хладилникът е празен! Пенсията на баща ти и моята заплата не стигат! А ти… ти си на 32 години! Не мислиш ли, че е време да поемеш отговорност?

Стефан въздъхва тежко. „Остави го, Мария. Момчето работи. Такава е работата сега – от вкъщи.“

– Работи? – почти се изсмивам. – По цял ден пред компютъра, а после нощем ровиш из хладилника! Кога за последно излезе навън? Кога видя приятели? Кога… кога ще си намериш момиче?

Калоян мълчи. Погледът му се плъзга по пода. Знам, че го боли, но не мога да спра. Вече не мога да нося тази тежест сама.

Вечерта лежа будна до Стефан. Той хърка тихо, а аз се чудя къде сбъркахме. Всички в блока говорят – „Мария, още ли ти е у вас момчето?“, „Ама той няма ли си приятелка?“, „Голям човек вече…“

Понякога си представям как Калоян среща някоя хубава българка – може би Елица от съседния вход или дори онази усмихната аптекарка, която винаги го поздравява. Но той не излиза. Не се среща с никого. Само работи и яде.

На следващата сутрин отивам на пазара. Купувам домати и сирене – скъпи са, но какво да правя? Срещам съседката Пенка.

– Марийче, пак ли за Калоян пазаруваш? – пита тя с лека усмивка.

– Ами… кой друг ще го направи? – отвръщам и усещам как бузите ми пламват.

Вкъщи Калоян пак е пред компютъра. Влизам без да чука.

– Калояне, трябва да поговорим сериозно. Не можем повече така. Пари няма, а ти… ти си затворен тук като в клетка.

Той ме поглежда уморено.

– Мамо, знам че ви тежа. Но не мога просто ей така да изляза и да променя всичко. Не е толкова лесно.

– Лесно? Никой не казва, че е лесно! Но животът минава! Аз и баща ти няма да сме вечни!

В този момент Стефан влиза в стаята.

– Стига сте се карали! – казва строго. – Калояне, синко, трябва да поемеш отговорност. Ние остаряваме. Трябва да мислиш за бъдещето си.

Калоян се изправя рязко.

– Добре! Ще си намеря квартира! Ще се махна! Това ли искате?

Гласът му трепери. За миг ми се иска да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но думите заседнаха в гърлото ми.

Следващите дни са мълчаливи. Калоян почти не говори с нас. Виждам как тайно разглежда обяви за квартири в интернет. Вечерта го чувам да плаче в стаята си.

Една сутрин намирам бележка на масата: „Отивам да живея сам. Обичам ви.“

Сърцето ми се свива. Стефан стои до мен безмълвен. Не знам дали направихме правилното нещо.

Минават седмици. Хладилникът вече не се изпразва толкова бързо, но тишината в къщата е оглушителна. Понякога сядам пред прозореца и гледам към улицата с надеждата да видя Калоян да се връща.

Един ден той звъни на вратата. Изглежда отслабнал, но по-уверен.

– Мамо… татко… Запознах се с едно момиче. Казва се Ива. Работи в библиотеката до квартирата ми.

Очите ми се пълнят със сълзи.

– Гордея се с теб, Калояне – казвам тихо.

Той ме прегръща силно.

Сега вече знам – понякога трябва да пуснем децата си да паднат, за да могат сами да се изправят.

Но питам себе си: Колко още майки като мен живеят със страха дали децата им ще намерят пътя си? Колко още семейства премълчават болката си зад затворени врати?