Игри за големи пари: Изборът между вина и прошка

„Мария! Какво си направила?!“ Гласът ми отекна в малкия ни хол, а ръцете ми трепереха, докато държах банковото извлечение. Сумата беше абсурдна – повече от половината ми месечна заплата. Не можех да повярвам, че това се случва на мен. Дъщеря ми стоеше пред мен с наведена глава, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.

„Тате, аз… само исках още един скин за играта… Всички в класа имат.“

Сърцето ми се сви. В този момент не знаех дали да крещя или да я прегърна. В главата ми се блъскаха мисли – къде сбърках? Как не разбрах, че детето ми е толкова обсебено от тези игри? Как позволих да стигнем дотук?

Мария беше винаги тихо и послушно дете. След смъртта на майка ѝ преди три години, се опитвах да ѝ дам всичко – любов, сигурност, дори повече свобода, отколкото трябваше. Може би точно там сбърках. Позволих ѝ да прекарва часове пред компютъра, защото така беше щастлива. А аз – аз бях твърде уморен от работа, твърде зает с болката си, за да забележа какво се случва.

„Мария, знаеш ли колко пари са това? Знаеш ли колко време ще трябва да работя, за да ги върна?“

Тя кимна едва забележимо, а сълзите ѝ се стичаха по бузите. „Извинявай, тате… Моля те, не се сърди.“

В този момент гневът ми избухна. „Не мога да повярвам! Как можа да направиш такова нещо? Това не е просто игра! Това са истински пари! Нашите пари!“

Мария се сви още повече. Видях страха в очите ѝ и сякаш нещо в мен се пречупи. Спомних си как майка ѝ винаги ме караше да говоря спокойно с нея, дори когато беше направила беля. Но сега… сега аз бях сам и не знаех как да постъпя.

Прекарах нощта без сън. Прехвърлях в ума си всяка сцена от последните месеци – как Мария се затваряше в стаята си, как рядко говореше за училище, как все по-често искаше нови неща за игрите си. А аз? Аз просто плащах и не питах.

На сутринта я намерих седнала на леглото си с любимото плюшено мече. Очите ѝ бяха подпухнали.

„Тате… ще ме накажеш ли?“

Седнах до нея и я прегърнах. „Не знам какво да правя, Мария. Много съм разочарован, но повече съм тъжен. Защото явно не съм бил до теб, когато си имала нужда.“

Тя ме погледна с онзи сериозен поглед, който имаше още от малка. „Мамо щеше да знае какво да каже.“

Сълзите напълниха очите ми. „Да… тя винаги знаеше.“

В следващите дни започнахме да говорим повече – за игрите, за приятелите ѝ, за това какво я кара да се чувства добре и какво я плаши. Разбрах, че Мария е искала да бъде приета от другите деца – всички те имали най-новите скинове и предмети в играта. Тя се чувствала изолирана и различна.

Опитах се да ѝ обясня стойността на парите – не като наказание, а като урок. Заедно изготвихме план как ще върнем парите – тя ще помага вкъщи, ще продава някои от старите си играчки на онлайн базар и ще спестява джобните си.

Но най-трудното беше да простя на себе си. Вината ме глождеше – ако бях по-внимателен, ако бях по-присъстващ баща… Може би всичко това нямаше да се случи.

Една вечер седяхме на терасата и гледахме залеза.

„Тате, мислиш ли, че някога ще ми простиш?“

Погалих я по косата. „Вече ти простих, Мария. Но трябва и аз да си простя.“

Тази случка промени всичко между нас. Започнахме да прекарваме повече време заедно – разходки в парка, готвене, четене на книги. Ограничих времето ѝ пред компютъра и започнахме да говорим открито за всичко.

Сега знам – дигиталният свят е опасен за децата ни, ако ги оставим сами в него. Но най-голямата опасност е нашето отсъствие като родители.

Понякога се питам: Колко често забравяме да слушаме децата си? Колко често ги оставяме сами в света на технологиите, мислейки че така им даваме свобода? А всъщност… просто ги губим малко по малко.

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли една грешка да бъде началото на нещо по-добро?