Имах ли право да изгоня свекърва си от дома ни?

— Не мога повече, Петре! Или тя, или аз! — гласът ми трепереше, а в очите ми горяха сълзи, които не исках да покажа. Петър стоеше насреща ми, стиснал юмруци, безмълвен. В съседната стая свекърва ми, леля Мария, шумно миеше чинии, сякаш нарочно искаше да чуе всяка дума.

Така започна краят на мечтата ми за сплотено семейство. Когато се ожених за Петър, вярвах, че ще живеем като едно голямо българско семейство — с обич, подкрепа и уважение. Но още от първия ден, в който леля Мария прекрачи прага на нашия апартамент в Люлин, нещата тръгнаха наопаки.

Първо бяха дребните забележки: „Така ли се готви мусака?“, „Майка ти не те е научила да чистиш добре.“ После започна да мести нещата ми — дрехите ми, книгите ми, дори снимките от сватбата ни. Веднъж я заварих как рови в чекмеджето с личните ми писма. „Търсех ножица“, каза тя с ледена усмивка.

Петър се опитваше да бъде медиатор. „Майка ми е трудна жена, но е сама. Татко почина рано, няма никой друг.“ Опитвах се да разбера. Наистина се стараех. Но всяка вечер заспивах с буца в гърлото и усещането, че губя себе си.

Най-тежко беше, когато се роди дъщеря ни — малката Елица. Леля Мария настояваше да я гледа по „старите правила“. Не позволяваше да я къпя сама, настояваше да й давам чай от лайка вместо кърма. Веднъж я оставих за час с бебето и когато се върнах, Елица плачеше неутешимо. Оказа се, че свекърва ми й е дала мед — „за здраве“, въпреки че знаеше, че е забранено за бебета.

— Мамо, моля те! — казах на Петър една вечер. — Това е нашето дете! Трябва да имаме думата!

Той само въздъхна:
— Не искам скандали. Ще поговоря с нея.

Но разговорът им завърши със сълзи и обвинения: „Ти избра жена си пред майка си!“, крещеше тя. От този ден всичко стана още по-лошо. Леля Мария започна да ме игнорира напълно — говореше само с Петър и Елица, сякаш аз не съществувам.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и чух как тя говори по телефона с някого:
— Тая няма да остане дълго тук. Ще видиш ти!

Сърцето ми се сви. За пръв път усетих истински страх в собствения си дом.

Скоро след това започнаха да изчезват дребни неща — обеци, пари от портмонето ми. Когато попитах Петър дали знае нещо, той ме изгледа с недоверие:
— Как можеш да мислиш такова нещо за майка ми?

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина преувеличавам? Дали не съм твърде чувствителна? Но една сутрин намерих дневника си разтворен на масата в кухнята. На една страница с червен химикал беше написано: „Не си добре дошла тук.“

Тогава избухнах. Изчаках Петър да се прибере и му казах всичко — за дневника, за изчезналите вещи, за телефонния разговор. Той мълча дълго, после каза:
— Може би трябва да поговорим всички заедно.

Събрахме се в хола. Леля Мария седеше с кръстосани ръце и студен поглед.
— Защо ме обвиняваш? — каза тя. — Аз съм ти като майка!

— Майка не прави такива неща! — извиках аз през сълзи.

Петър стоеше между нас като съдия без сили. В този момент Елица влезе в стаята и ме прегърна:
— Мамо, защо плачеш?

Погледнах я и разбрах — не мога повече така. Не мога да позволя детето ми да расте в дом на омраза и интриги.

На следващия ден казах на леля Мария:
— Моля те, намери си друго място. Не мога повече така.

Тя ме изгледа с презрение:
— Ще съжаляваш!

Петър не каза нищо. Само седеше до прозореца и гледаше навън.

Леля Мария си тръгна след седмица. Апартаментът опустя, но напрежението остана между мен и Петър. Той все по-често излизаше до късно или замълчаваше при всяка наша среща.

Минаха месеци. Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали можехме да избегнем тази разруха? Дали има семейство, което оцелява след такива бури?

Понякога нощем се питам: Имах ли право да избера спокойствието на дъщеря си пред гордостта на свекърва си? А вие как бихте постъпили?