„Имам само един внук!“: Историята на едно българско семейство, разкъсвано между любовта и предразсъдъците

– Не, Ели, казах ти вече! Имам само един внук и това е Виктор! – думите на свекърва ми, госпожа Стефка, отекнаха в хола като гръм. Стоях насред стаята с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха. Алекс, синът ми от първия брак, беше в другата стая и рисуваше нещо на масата. Мартин, мъжът ми, седеше до мен, но мълчеше.

Вече пета година се опитвам да изградя ново семейство. Мартин е добър човек, обича ме, обича и Алекс, или поне така вярвах. Но майка му… тя никога не прие Алекс като свой внук. За нея Виктор – синът на сестрата на Мартин – беше единственият истински внук. Всеки път, когато се събирахме за празници, тя носеше подаръци само за Виктор. Алекс стоеше настрана, гледаше с големи очи и се опитваше да не показва болката си.

Първият ми брак беше с Петър – студентска любов, която завърши с изневяра и лъжи. Останах сама с Алекс, когато той беше само на няколко месеца. Майка ми ме подкрепяше, но баща ми не можеше да приеме провала ми. „Ще си останеш сама с дете! Кой ще те вземе вече?“ – казваше той често. Но съдбата ме срещна с Мартин – тих, уравновесен мъж, който прие мен и Алекс. Или поне така си мислех…

– Мамо, Алекс е част от нашето семейство – опита се да се намеси Мартин.
– Не е! – прекъсна го тя рязко. – Той не е твоя кръв! Не е мой внук! Не мога да се преструвам!

Сълзите напираха в очите ми. Как да обясня на едно дете защо баба му не го обича? Как да му кажа, че за някои хора кръвта е по-важна от сърцето?

Вечерта Алекс дойде при мен.
– Мамо, защо баба Стефка никога не ми казва „честит рожден ден“? – попита тихо.
– Защото… тя е стара и понякога забравя – излъгах аз, а гърлото ми се стегна.

Мартин ме прегърна след това.
– Ще говоря с нея пак. Не е справедливо към Алекс.
– Не е справедливо и към мен! – избухнах аз. – Всеки път се чувствам виновна, че съм имала живот преди теб!

Мартин замълча. Знаех, че го боли между двата огъня – майка му и мен. Но аз бях тази, която всяка вечер трябваше да гледа тъжните очи на сина си.

С времето напрежението растеше. На Коледа Стефка донесе огромен подарък за Виктор и само една шоколадова вафла за Алекс.
– За теб, момче – каза тя сухо и го потупа по рамото.
Алекс се усмихна насила.
– Благодаря ви, бабо Стефи.

Сестрата на Мартин – Даниела – ме погледна със съжаление.
– Ели, знам колко ти е трудно… Но майка ми никога няма да промени мнението си.
– Ами ако беше твоето дете? – попитах я аз.
Тя замълча. Никой не искаше да се изправи срещу Стефка.

Един ден Алекс се прибра разплакан от училище.
– Мамо, децата казаха, че не съм истинският внук на баба Стефка… Че съм чужд в това семейство…
Сърцето ми се разкъса. Прегърнах го силно.
– Ти си моето всичко! И Мартин те обича! Не слушай другите!
Но знаех, че думите ми не са достатъчни.

Започнах да избягвам семейните събирания. Оправдавах се с работа или болест. Мартин се опитваше да балансира, но усещах как и той започва да се отдалечава. Вечерите ни станаха тихи, разговорите – кратки.

Една вечер седнахме тримата на масата.
– Мамо – каза Алекс тихо – ако Мартин беше мой истински татко, баба Стефка щеше ли да ме обича?
Погледнах го през сълзи.
– Не знам, мило мое… Понякога хората не могат да обичат така, както ние искаме…

Мартин стана рязко от масата.
– Това не може да продължава така! Ще говоря с майка си за последно!

На следващия ден той отиде при нея. Върна се мълчалив. Само ме прегърна силно и прошепна:
– Съжалявам…

Оттогава Стефка почти не ни търси. Алекс расте без баба по бащина линия. Понякога го виждам как гледа снимките от празниците на Виктор във Фейсбук и се усмихва тъжно.

Питам се: Кога ще спрем да мерим любовта с кръвта? Кога ще разберем, че семейството е там, където има сърце?

А вие как бихте постъпили на мое място?