„Имате един месец да напуснете апартамента ми!” – думите на свекърва ми, които преобърнаха живота ни
„Имате един месец да напуснете апартамента ми!” – думите на свекърва ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, с ръце, стиснати до побеляване около чашата с чай. Димитър, мъжът ми, беше до мен – лицето му пребледня, а очите му се напълниха със срам и гняв. „Мамо, моля те…”, започна той, но тя го прекъсна с рязък жест.
„Не! Омръзна ми! Три години вече ви търпя тук. Аз съм на 62 години и искам спокойствие. Не мога повече да ви гледам как се карате за пари и кой ще изхвърли боклука. Имате месец. После ключовете на масата!”
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие. Знаех, че не ме харесва още от първия ден – „селянка от провинцията”, както ме наричаше зад гърба ми. Но никога не съм си представяла, че ще стигне дотук.
Димитър се опита да я убеди: „Мамо, знаеш каква е ситуацията – аз още не съм намерил постоянна работа, а Марияна работи на две места. Наемите са безумни! Къде ще отидем?”
Тя само сви рамене: „Не ме интересува. Аз цял живот съм се борила сама. Време е и вие да пораснете.”
Вечерта легнахме в тишина. Димитър гледаше в тавана, аз се борех със сълзите си. „Може би е права”, прошепнах. „Може би прекалено дълго разчитахме на нея.”
„Не говори така”, отвърна той. „Това е нашият дом. Тук сме вложили всичко – ремонтите, мебелите… Тя няма право!”
Но имаше. Апартаментът беше неин. И сега ние бяхме никои.
Следващите дни бяха кошмар. Мария започна да ни игнорира напълно – сутрин си правеше кафе и заключваше вратата на стаята си. Аз се чувствах като натрапник в собствения си живот. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми: „Пак ли живееш при свекървата? Как го търпиш?”
Започнахме да търсим квартири – всичко беше или прекалено скъпо, или в ужасно състояние. Един ден Димитър се върна ядосан: „Гледах една гарсониера в Надежда – мухъл по стените, прозорците не се затварят… Искат 700 лева! Как ще го платим?”
„Ще се справим някак”, казах, макар че не вярвах в думите си.
Майка ми звънна една вечер: „Дете мое, защо не дойдете при нас в Пазарджик? Ще ви направим място.”
„Не мога, мамо”, отвърнах със задавен глас. „Животът ни е тук.”
Седмица преди крайния срок Димитър избухна: „Не мога повече! Ще говоря с нея! Това е нечовешко!”
Отиде при майка си и чух как гласовете им се издигат:
– Ти ни изхвърляш като кучета!
– Не съм ви длъжна! Аз ви дадох всичко!
– Това ли е благодарността ти?
– Благодарност? За какво? Че ме превърнахте в слугиня в собствения ми дом?
Вратата се трясна. Димитър се върна пребледнял.
„Няма смисъл”, каза тихо. „Трябва да си тръгнем.”
Последната седмица опаковахме багажа си в кашони от супермаркета. Всеки предмет беше спомен – чашата от сватбата ни, снимката от морето във Варна… Всичко изглеждаше безсмислено.
В деня на изнасянето Мария стоеше на прага със скръстени ръце.
„Ще се оправите”, каза сухо. „И аз съм минала през това.”
Излязохме на улицата с два куфара и три кашона. Дъждът валеше ситно, а аз усещах как светът под краката ми се разпада.
Настанихме се временно при приятели – двама души в една стая с разтегателен диван и купища компромиси.
Понякога нощем се питам: Къде сбъркахме? Дали прекалено дълго разчитахме на чужда добрина? Или просто семейството ни никога не е било истинско семейство?
Сега започваме отначало – без сигурност, но със свободата да бъдем себе си. Може би това е цената на независимостта.
А вие как бихте постъпили на мое място? Кога помощта се превръща в бреме и къде свършва дългът между родители и деца?