Инцидентът, който ме научи да казвам твърдо „Не“: Роднините ни не ни оставиха да се насладим на живота край морето

– Пак ли идват? – прошепна ми Георги, докато гледах през прозореца как колата на леля Мария спира пред блока. Стомахът ми се сви. Беше третият път този месец. Не бяхме тук и година, а вече усещах как мечтата ни за спокоен живот край морето се разпада под тежестта на роднинските претенции.

Преди година, след безкрайни разговори и сметки, решихме с Георги да напуснем София. Шумът, задръстванията, вечната надпревара – всичко това ни изтощаваше. Купихме си апартамент в нова кооперация в Бургас, близо до морската градина. Първите месеци бяха като сън – сутрин кафе на терасата с изглед към морето, вечер разходки по плажа. Дори дъщеря ни Ива, която беше на 10, започна да се усмихва повече.

Но щастието ни не остана тайна дълго. Веднага след като качих снимка от терасата във Facebook, телефонът ми започна да звъни. Първо беше леля Мария: „Ох, злато, какво хубаво място сте си намерили! Ще дойдем да ви видим, нали?“ После чичо Кольо: „Абе, ще минем за уикенда с жената и децата, че малко да сменим въздуха.“

Първите гости приехме с усмивка. Сложихме масата, приготвих любимите ми тиквички с копър и чесън, Георги извади домашното вино. Но още тогава усетих как нещо се променя – леля Мария започна да разпитва за цените на апартаментите, чичо Кольо се шегуваше колко хубаво било да имаш „второ жилище“ на морето. „Абе, ако нещо стане, ще знаем къде да се скрием“, каза той и всички се засмяха.

Скоро посещенията станаха по-чести. Роднините започнаха да идват без предупреждение – „Минавахме наблизо“, „Децата искат да видят морето“, „Ще останем само за една нощ“. Но една нощ ставаше две, три… Ива трябваше да спи на дивана, а аз се чувствах като прислужница в собствения си дом.

– Не мога повече така – казах една вечер на Георги. – Не сме ли дошли тук заради спокойствието?
– Знам, но как да им откажем? Ще се обидят…
– Ами ако се обидят? Ние кога ще живеем за себе си?

Тогава започнаха и дребните подмятания от страна на роднините: „Много сте се разглезили“, „Забравихте откъде сте тръгнали“, „Големи граждани станахте“. Веднъж леля Мария дори донесе ключар и настоя да й направим копие от ключа „за всеки случай“.

Вътрешно кипях от гняв. Всяка сутрин се будех с тревога – дали пак някой няма да звънне на вратата? Ива започна да се затваря в стаята си и да мълчи. Георги стана раздразнителен. Между нас започнаха караници:

– Ти си виновна! Ако не беше качила снимките…
– А ти защо не им кажеш да не идват толкова често?
– Не мога! Това са ми роднини!

Една събота всичко избухна. Леля Мария пристигна с две куфара и внучката си:
– Ще останем цяла седмица! Много е хубаво тук, а и малката има нужда от морски въздух.

Погледнах я втрещено:
– Лельо Мария, не можем така… Имаме си планове, Ива е с уроци…
– Какви планове? Нали сте семейство! Аз съм ти помагала като беше малка!

Сълзите напълниха очите ми. Чувствах се виновна, но и ужасно ядосана. Георги стоеше като вцепенен. Ива се скри в стаята си.

Тогава за първи път казах твърдо:
– Съжалявам, но не можем да ви приютим тази седмица. Моля те, разбери ме.

Леля Мария ме изгледа така, сякаш съм я предала:
– Ех, така ли стана… Пари като имате – всичко забравихте!

Тръгна си обидена. След нея и други роднини спряха да ни търсят. В къщи стана тихо – почти прекалено тихо. Но постепенно започнахме отново да се усмихваме. Ива пак излезе на плажа с нас. Георги ми каза:
– Гордея се с теб.

Понякога ме гложди вина – дали не прекалих? Дали не трябваше да бъда по-отстъпчива? Но после виждам спокойствието в очите на дъщеря ми и знам, че направих правилното.

Колко често позволяваме на другите да прекрачват границите ни само защото са „роднини“? А кога идва моментът да кажем твърдо „Не“? Споделете вашите истории – не съм ли права?