„Избери между мен и кучето!“ – История за разбитото семейство и втория шанс

„Махни го това куче оттук! Или ти, или то!“ – гласът на брат ми Димитър отекна в тесния коридор на панелката ни в Люлин. Стоях с каишката на Рошко в ръка, а сърцето ми биеше лудо. В този момент разбрах, че не става въпрос само за кучето. Ставаше въпрос за нас двамата – за всичко неизказано, за годините, в които се отдалечавахме един от друг, докато животът ни завърташе в различни посоки.

„Мите, моля те… Той е част от мен. Не мога просто да го оставя някъде!“, прошепнах, но той вече беше обърнал гръб. Чувах как треперят ръцете му, докато си търси цигарите. „Винаги си избирала животните пред хората! Затова никой не може да те изтърпи!“, изсъска през зъби.

Преди години бяхме неразделни – аз и Митко, двете деца на мама и татко, които се караха за последната филия с лютеница. После мама си отиде от рак, татко се пропи, а ние останахме сами срещу света. Аз избягах при книгите и животните, Митко – при приятелите и алкохола. Всяка Коледа се виждахме все по-рядко. Последният път беше преди две години, когато се скарахме заради наследството на баба.

Сега стоях пред вратата му с Рошко – моето спасение след една тежка раздяла и загубата на работата ми като учителка по литература. Кучето беше всичко, което имах. А Митко… Митко беше последният ми останал близък човек.

„Добре, ще си тръгна“, казах тихо. Рошко ме погледна с онези големи кафяви очи, сякаш разбираше всичко. Слязох по стълбите с усещането, че губя не само брат си, а и част от себе си.

Вечерта седях в малката си кухня в Надежда и гледах снимките ни от детството. Митко с прашните колене, аз с разчорлени плитки и усмивка до ушите. Как стигнахме дотук? Защо едно куче може да раздели двама души, които са преживели толкова много заедно?

На следващия ден получих съобщение от леля Пенка: „Митко пак е в болницата. Пак е прекалил.“ Сърцето ми се сви. Оставих Рошко при съседката баба Станка и хукнах към Пирогов.

В болничната стая миришеше на спирт и отчаяние. Митко лежеше с превързана ръка и празен поглед. „Защо дойде?“, попита без емоция.

„Защото си ми брат“, отвърнах. „И защото не мога да те оставя.“

Той се обърна към стената. „Ти избра кучето пред мен.“

„Не е вярно! Просто… то е единственото същество, което ме чака у дома. Но ти си ми брат! Не мога да избера между вас.“

Дълго мълчахме. После той прошепна: „Страх ме е да остана сам.“

Седнах до леглото му и хванах ръката му. „И мен ме е страх.“

След изписването му го поканих у дома. Този път Рошко го посрещна с махаща опашка. Митко се дръпна първоначално, но после нещо се пречупи в него – протегна ръка и погали кучето по главата.

„Може би… може би трябва да опитаме пак“, каза той тихо.

Оттогава започнахме да се виждаме по-често. Готвехме заедно, разхождахме Рошко из парка „Свобода“, говорехме за мама и татко, за миналото и бъдещето. Не беше лесно – имаше дни, в които пак се карахме за глупости, но вече знаехме: никое куче или наследство не може да ни раздели завинаги.

Понякога се чудя: колко често позволяваме на дребни неща да разрушат най-важните ни връзки? И дали имаме смелостта да простим навреме?

„А вие? Бихте ли избрали между любим човек и верен приятел?“