Изчезването на моят син: Майчино сърце в мрак

– Госпожо Димитрова, моля ви, трябва да поговорим. – Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага ми, мокра до кости от проливния дъжд, с ръце, стиснати в юмруци. Не я познавах. Или поне така си мислех.

– Коя сте вие? – попитах, опитвайки се да овладея треперенето в гласа си. В този момент нещо в мен се сви – онова майчино предчувствие, което никога не лъже.

– Аз съм Елица… годеницата на Петър. – Името на сина ми прозвуча като гръм. – Не сте ли чули? Петър е изчезнал. Вече две седмици го няма.

Светът ми се срина. Не бях чувала нищо от Петър от няколко дни, но това не беше необичайно – той често се затваряше в себе си, особено след като баща му почина миналата година. Но две седмици? Как е възможно да не съм разбрала?

Пуснах Елица вътре. Седнахме една срещу друга в хола, между нас – чаши с чай, които никоя от нас не докосна.

– Кога го видяхте за последно? – попитах я.

– На рождения ми ден. Беше странен, мълчалив. Каза, че има проблеми с работата и… с вас. – Тя ме погледна изпитателно.

– С мен? – прошепнах. – Защо?

– Не знам. Каза само, че трябва да реши нещо важно. После изчезна.

В този момент усетих как старата болка се връща – онази болка, която изпитвах всеки път, когато Петър се отдръпваше от мен. След смъртта на баща му отношенията ни станаха обтегнати. Аз настоявах да остане при мен, да не напуска родния град, а той мечтаеше за София, за нов живот, далеч от миналото ни.

– Може би е заминал някъде? – опитах се да се успокоя.

– Не. Телефонът му е изключен. Приятелите му не знаят нищо. Полицията казва, че е пълнолетен и може да е заминал доброволно… Но аз го познавам! – Елица избухна в плач.

В следващите дни животът ми се превърна в кошмар. Обикалях квартала, разпитвах съседи и приятели. Никой не беше виждал Петър. Всяка вечер звънях на телефона му с надеждата да чуя гласа му: „Мамо, всичко е наред.“ Но тишината беше оглушителна.

Една вечер брат ми Георги дойде у дома.

– Стига си се тормозила! Може би просто иска да избяга от всичко – каза той грубо.

– Как можеш да говориш така? Това е синът ми! – извиках през сълзи.

– И мой племенник! Но ти винаги си го държала прекалено близо до себе си… Може би това го е задушило.

Думите му ме пронизаха като нож. Винаги съм искала най-доброто за Петър, но дали не съм го задушила с любовта си? Дали не съм го превърнала в пленник на собствените си страхове?

С Елица започнахме да ровим в миналото му – намерихме стари писма, дневници, снимки. Открихме бележка, скрита между страниците на една книга: „Понякога трябва да изчезнеш, за да намериш себе си.“

– Това неговият почерк ли е? – попита Елица.

– Да… Но какво означава?

– Може би е решил да започне начисто? Да избяга от спомените за баща си… или от нас?

В този момент осъзнах колко малко знам за собствения си син. Винаги съм мислела, че сме близки, че мога да го предпазя от всичко лошо. А всъщност той е носил тежестта на нашето семейство сам.

Дните минаваха в напрежение и безсънни нощи. С Елица се сближихме – тя беше единствената, която разбираше болката ми. Споделяхме спомени за Петър, плакахме заедно и се надявахме на чудо.

Една сутрин получих писмо без подател. Разпознах почерка веднага:

„Мамо,
Знам, че те боли. Не търси вината в себе си или в другите. Имам нужда от време и пространство да намеря кой съм без баща си и без миналото ни. Обичам те и ще се върна, когато съм готов.
Петър“

Писмото беше кратко, но всяка дума тежеше като камък върху сърцето ми. Радостта, че е жив, се смесваше с болката от осъзнаването колко съм го наранила с прекалената си загриженост.

Седях дълго пред прозореца и гледах как дъждът бие по стъклото. Мислех за всички пропуснати моменти, за думите, които никога не казахме един на друг.

– Дали някога ще мога да му простя… и най-вече – ще може ли той да ми прости? – прошепнах сама на себе си.

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко силно трябва да държим децата си до себе си… и кога трябва да ги пуснем?