Изгонен от собствения си дом: История за предателството и прошката

– Марио, трябва да говорим. – Гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз още не бях отворил очи. Беше неделя сутрин, а слънцето се прокрадваше през щорите на малкия ми апартамент в Пловдив. – Какво има, мамо? – прозях се, опитвайки се да не прозвучи раздразнено. – Татко и аз решихме… ще се местим в София. И… ще трябва да освободиш апартамента до края на месеца.

В този момент светът ми се срина. Апартаментът не беше мой – беше на родителите ми, но те ми го бяха дали, когато заминах да уча в университета. Вече пет години живеех тук, самостоятелен, с работа и приятели. Това беше моят дом. А сега? Изведнъж се оказах излишен.

– Какво? Защо? – Гласът ми пресекна. – Мамо, това е моят дом! Къде ще отида? – Не можех да повярвам, че го чувам от нея.

– Марио, разбирам те, но татко получи работа в София и ще ни трябва жилището. Не можем да си позволим друго. Знаеш как е с парите… – Тя замълча, а аз чух как татко й подсказва нещо на заден план.

– Можеш да се върнеш при нас в Стара Загора, докато си намериш нещо – добави тя тихо.

– Не! – избухнах. – Не мога да се върна назад! Вече съм голям човек! Как може така?

Затворих телефона и хвърлих възглавницата по стената. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не можех да повярвам, че родителите ми – хората, които винаги са ме подкрепяли – сега ме изхвърлят от живота си като ненужен багаж.

Следващите дни минаха като в мъгла. На работа бях разсеян, колегите ме гледаха със съчувствие, а приятелката ми Ива не знаеше как да ме утеши.

– Може би има причина – опита се тя една вечер, докато седяхме на пейка в Цар-Симеоновата градина. – Може би просто са притиснати от обстоятелствата.

– Не ме интересува! – изсъсках. – Това е предателство! Как може майка ми да ми го причини?

Ива замълча. Знаех, че не е честно към нея, но болката беше по-силна от всичко.

Започнах да търся квартири под наем. Цените бяха безумни. За малка гарсониера искаха повече, отколкото изкарвах за месец. Обадих се на няколко обяви – навсякъде или вече беше отдадено, или хазяите не искаха млади хора.

Една вечер баща ми звънна.

– Марио, знам, че си ядосан… Но нямаме избор. Работата в София е шанс за мен. Ако не го приема, ще останем без доходи. А ти си умен момче, ще се справиш.

– Справя ли се ти, когато дядо те изгони от къщи? – попитах го гневно.

– Не е същото… – започна той, но аз вече бях затворил.

Седмица преди да трябва да напусна апартамента, майка ми дойде в Пловдив. Донесе ми домашна баница и буркан лютеница.

– Знам, че си ядосан – каза тя тихо и седна срещу мен на масата. – Но понякога животът ни поставя пред избори, които не искаме да правим.

– А аз? Аз нямам ли избор? – попитах я през сълзи.

Тя протегна ръка и хвана моята.

– Прости ни… Не сме искали да те нараним. Просто… понякога родителите също грешат.

Дълго стояхме така. В този момент осъзнах колко е трудно и за нея. Видях страха в очите й – страхът да не ме загуби завинаги.

Последната вечер в апартамента седях сам на пода сред кашоните с багаж. Спомних си първата си нощ тук – колко се радвах на свободата си, колко мечти имах. Сега всичко това изглеждаше като далечен спомен.

На сутринта заключих вратата за последен път и оставих ключа на перваза. Излязох на улицата с куфара си и поех към новото неизвестно.

Сега живея под наем с още двама непознати в малък апартамент в Кючук Париж. Не е същото, но започвам да свиквам. Родителите ми често ми звънят и се опитват да поправят отношенията ни. Болката още е там, но вече не е толкова остра.

Понякога се питам: дали щях да постъпя по-добре на тяхно място? Дали прошката идва с времето или трябва да я извоюваш сам? Какво бихте направили вие?