Изгонена от дома заради бременност: Десет години по-късно родителите ми се върнаха с молба за помощ

— Как можа да ни го причиниш, Мария? — гласът на майка ми трепереше от гняв и разочарование. Стоях в средата на хола, с ръце, стиснати в юмруци, а баща ми гледаше през мен, сякаш вече не съществувам.

— Мамо, татко… — опитах се да обясня, но думите заседнаха в гърлото ми. — Не съм искала…

— Не си искала? — прекъсна ме баща ми. — Срам ни е от теб! Как ще гледаме хората в очите? Още не си завършила училище, а вече…

Тогава разбрах, че няма връщане назад. Бях на осемнайсет, с положителен тест за бременност в джоба и с Георги до мен — момчето, което обичах, но което също беше уплашено до смърт.

Събрах си нещата в една стара раница. Майка ми не каза нищо повече. Само стоеше до прозореца и плачеше беззвучно. Баща ми затвори вратата след мен с такъв трясък, че сякаш отряза всичко между нас.

Георги ме чакаше пред блока. Прегърна ме силно и прошепна:

— Ще се справим. Обещавам ти.

Тогава не вярвах на никого, дори на себе си. Но нямах избор.

Първите месеци бяха ад. Настанихме се в една гарсониера в Люлин, която Георги уреди чрез познат на баща си. Пари нямахме почти никакви. Георги работеше по строежи, а аз — докато можех — чистех входове и гледах възрастна жена в съседния блок. Срамът ме ядеше отвътре, особено когато срещах съученици или съседи от стария квартал. Всички знаеха. Всички шушукаха.

Когато се роди малкият Даниел, плаках от щастие и страх едновременно. Бях сама в болницата — майка ми не дойде, баща ми дори не се обади. Георги беше до мен, но и той беше само едно уплашено момче.

Годините минаваха бавно и тежко. Георги започна да работи като шофьор на камион, а аз намерих работа като продавачка в кварталното магазинче. Даниел растеше бързо — първите му стъпки, първата дума… Всичко беше само наше. Понякога нощем плачех тихо, за да не го събудя. Болеше ме липсата на родителите ми, но още повече ме болеше тяхното мълчание.

С времето започнах да градя нов живот. Записах задочно висше образование по социални дейности. С Георги се оженихме скромно — само с двама свидетели и Даниел на ръце. Научих се да прощавам на себе си за грешките и да не се срамувам от миналото си.

Десет години по-късно вече имахме собствен малък апартамент в Надежда и стабилна работа. Даниел беше вече ученик — умен и добър, с очите на баща си и усмивката на дядо си… този дядо, когото никога не беше виждал.

Една вечер звънецът иззвъня настойчиво. Отворих и застинах — майка ми и баща ми стояха пред вратата ми, по-стари, по-смирени, с очи пълни със сълзи.

— Може ли да поговорим? — прошепна майка ми.

Поканих ги вътре. Седнахме около масата. Даниел надникна любопитно от стаята си.

— Мария… — започна баща ми с пресипнал глас. — Знам, че нямаме право да искаме нищо от теб след всичко… Но майка ти е болна. Трябва й операция… Нямаме пари.

Мълчах дълго. В главата ми се блъскаха спомени — студената нощ, вратата, която се затваря зад мен, самотните празници…

— Защо чак сега? — попитах тихо.

— Гордостта ни… — прошепна майка ми. — Прости ни…

Видях страха в очите им — същия страх, който аз носех толкова години. И тогава разбрах: те са загубили повече от мен. Аз имах Георги и Даниел; те имаха само спомените за дъщеря си.

Помогнах им. Платих операцията на майка ми и започнах да ги посещавам понякога. Не беше лесно да простя напълно, но го направих заради себе си и заради Даниел.

Днес често се питам: Ако бях постъпила като тях — ако бях затворила вратата пред някого от семейството си — щях ли да мога да живея със себе си? Простих им, но белезите останаха.

А вие бихте ли простили? Или има неща, които никога не се забравят?