Изгонена от дома заради бременност: Десет години по-късно родителите ми се върнаха с молба за помощ

— Как можа да ни го причиниш, Елица? — майка ми крещеше, а баща ми стоеше до нея с ръце в джобовете и поглед, който не смеех да срещна. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато държах в ръцете си положителния тест за бременност. Бях на осемнайсет, последна година в гимназията в Пловдив, и светът ми се срина за една нощ.

— Мамо, тате… Моля ви… — гласът ми трепереше. — Не съм престъпник. Просто… ще имам дете.

— В нашата къща няма място за такива срамове! — баща ми изръмжа. — Събирай си нещата и изчезвай!

Така започна моят нов живот — с куфар в ръка, сълзи в очите и Мартин до мен, който също беше едва на деветнайсет. Родителите му не бяха по-различни — „Сами сте си виновни!“, казаха ни и затвориха вратата. Останахме сами срещу целия свят.

Първите месеци бяха ад. Спяхме в една стая под наем в Кючук Париж, където стените миришеха на мухъл, а прозорецът не се затваряше добре. Мартин работеше по строежи, аз чистех офиси нощем, докато коремът ми растеше. Понякога се чудех дали ще издържим. Понякога се молех на Бог да ни даде сили.

— Ще се справим, Ели — шепнеше Мартин вечер, когато мислех, че спи. — Обещавам ти.

Роди се Даниела — най-красивото момиченце на света. Първият й плач беше като музика, която изми всичките ми страхове. В онзи момент разбрах, че всичко си е струвало.

Годините минаваха. Работехме като луди, учехме се да бъдем родители без ничия помощ. Научих се да готвя от рецепти в интернет, да кърпя дрехи и да броя стотинки за хляб. Имаше дни, в които не знаех как ще платим тока или дали ще има достатъчно за мляко. Но никога не се предадохме.

С времето Мартин започна работа като техник в една фирма за климатици. Аз завърших задочно висше образование по счетоводство и започнах работа в малка счетоводна къща. След пет години вече имахме собствено жилище на кредит и второ дете — малкия Георги.

Родителите ми не се обаждаха. Не дойдоха на сватбата ни, не видяха нито едно от децата ни. Понякога ги виждах случайно на пазара или в автобуса — майка ми обръщаше глава, баща ми се правеше, че не ме познава. Болеше ме, но се научих да живея с тази болка.

Докато един ден, десет години след онази нощ, чух звънеца на вратата. Беше събота сутрин, децата гледаха анимации, а аз приготвях закуска.

— Кой е? — попитах през вратата.

— Ели… Моля те… — познах гласа на майка си веднага. Отворих и ги видях — остарели, прегърбени, с уморени очи и торби под ръка.

— Какво искате? — гласът ми беше студен като зимен вятър.

Майка ми заплака. Баща ми стоеше мълчаливо до нея.

— Татко ти е болен… Имаме нужда от помощ… Нямаме пари за лекарства…

Стоях като вцепенена. В главата ми се въртяха спомени — как ме изгониха, как плаках нощем от страх и самота, как никога не попитаха за внучките си.

— Защо сега? — прошепнах.

— Прости ни… Бяхме глупави… Страхувахме се от хорското мнение… — майка ми хлипаше неудържимо.

Децата надникнаха зад мен:

— Мамо, кои са тези хора?

Погледнах Мартин. Той кимна леко — знак, че решението е мое.

Поканих ги вътре. Направих чай. Седнахме около масата като непознати.

— Ще ви помогна — казах накрая. — Но никога няма да забравя какво направихте. Искам да познавате внучките си, но ще трябва да си върнете доверието им.

Така започна нова глава от живота ни. Помогнах им да намерят лекар и лекарства за баща ми. Децата свикнаха с тях бавно и с недоверие. Майка ми започна да идва понякога да гледа Георги след училище. Баща ми рядко говореше, но понякога го виждах да гледа Даниела с тиха гордост.

Понякога вечер седя сама в кухнята и се чудя: Прошката ли е най-голямата сила на човека? Или просто сме обречени да носим белезите на миналото цял живот?

Какво бихте направили на мое място? Може ли едно семейство да се събере отново след толкова болка?