Изгонена след новината за бременността: Десет години по-късно те поискаха помощ

— Махай се! — гласът на майка ми прониза тишината като нож. Стоях на прага с една раница и корем, който вече не можех да скрия. Беше февруари, навън валеше сняг, а аз усещах как светът ми се разпада. Бях на осемнайсет и току-що бях завършила училище. Бях влюбена в Даниел, моят съученик, с когото мечтаехме за бъдеще, но не и за такова начало.

— Мамо, моля те… — прошепнах, но тя само затръшна вратата. Баща ми не каза нищо. Стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш не съществувам.

Даниел ме чакаше пред блока. Видя ме с раницата и веднага разбра. Прегърна ме силно, а аз се разплаках върху рамото му.

— Ще се оправим, обещавам — каза той, но в гласа му имаше повече страх, отколкото увереност.

Първите месеци живяхме при леля му в Люлин. Тясна стая, мирис на мухъл и вечни кавги от съседите. Даниел започна работа в автосервиз, а аз чистех входове и гледах деца на съседи. Парите не стигаха за нищо. Понякога вечеряхме само хляб с маргарин.

Когато родих Мария, бях сама в болницата. Даниел работеше двойна смяна, за да можем да платим наема. Погледнах малкото й лице и си обещах никога да не я изоставя, каквото и да стане.

Годините минаваха бавно. Научих се да бъда майка и баща едновременно. Даниел се промени – уморен, раздразнителен, често се прибираше късно и миришеше на алкохол. Започнахме да се караме за най-малкото – за парите, за детето, за това кой е виновен за всичко.

— Не издържам вече! — извика една вечер той. — Това не е живот!

— А какво е? Да избягаш ли? — отвърнах аз със сълзи в очите.

— Може би трябваше да абортираш… — прошепна той и излезе, тръшкайки вратата.

Останах сама с Мария. Тя беше на три години и вече разбираше много повече, отколкото ми се искаше. Гушнах я и й обещах, че ще се справим.

Работех каквото намеря – чистачка, продавачка на пазара, дори разнасях листовки по входовете. Съседките ме гледаха с жал или с презрение. „Момиче с дете без мъж“, шушукаха зад гърба ми.

Майка ми не се обади нито веднъж. Баща ми също. Понякога ги виждах случайно в квартала – обръщаха глава на другата страна.

Мария порасна. Беше умно и добро дете, но често питаше:

— Мамо, защо баба и дядо не идват при нас?

— Защото са далече — лъжех я аз.

След десет години животът ми най-сетне започна да се подрежда. Намерих стабилна работа като касиерка в супермаркет. Мария беше отличничка в училище и мечтаеше да стане лекарка.

Една вечер, докато приготвях вечеря, някой позвъни на вратата. Отворих и застинах – пред мен стояха майка ми и баща ми. Изглеждаха по-стари, по-уморени.

— Здравей, Цвети — каза майка ми тихо.

— Какво искате? — гласът ми беше студен като зимния въздух онази нощ преди десет години.

— Имаме нужда от помощ… — започна баща ми. — Загубих работата си, а майка ти е болна…

Стоях мълчаливо, а в мен бушуваха гняв и болка. Спомних си всяка нощ, когато плаках сама; всяко унижение; всяко „мамо, защо нямам баба“.

— Помогни ни, Цвети… — прошепна майка ми със сълзи в очите.

Мария надникна зад мен:

— Мамо, кои са тези хора?

Погледнах я и усетих как сърцето ми се къса. Това бяха нейните баба и дядо – хората, които я изоставиха още преди да се роди.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха думи: „прошка“, „семейство“, „предателство“. Дали трябваше да им помогна? Или да ги оставя да изпитат самотата, която ми причиниха?

На следващия ден седнах с Мария на масата.

— Мамо — каза тя тихо — ако им помогнеш, ще ти стане ли по-леко?

Не знаех какво да отговоря. Виждах себе си в очите й – силна, но уморена жена, която цял живот е търсила любовта на родителите си.

Сега питам вас: Ако бяхте на мое място – щяхте ли да простите? Или има грешки, които никога не могат да бъдат поправени?