Изгоних леля му: Грубостта ѝ нямаше граници

— Какво си мислиш, че правиш с тази салата? — гласът на леля Станка прониза кухнята като нож. Стоях с дървената лъжица в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Беше първият ѝ ден у нас, а вече се чувствах като натрапник в собствения си дом.

Петър, мъжът ми, стоеше до нея и се опитваше да изглежда спокоен, но очите му издаваха напрежение. — Лельо, остави Мария, тя така си прави шопската — опита се да я защити, но Станка само махна с ръка.

— Вие младите нищо не разбирате! На времето майка ти салата така ли я правеше? Не! — извика тя и грабна купата от ръцете ми. — Ще ви покажа как се прави истинска салата!

Погледнах Петър с молба за помощ, но той само сви рамене. Беше ясно — леля Станка беше дошла за месец от Германия и щеше да управлява всичко. Още от първия ден започна да критикува — как готвя, как чистя, как възпитавам децата. Дори кучето ни не беше пощадено: „Това животно трябва да спи навън!“

Вечерта, докато слагах децата да спят, чух как Станка разказва на Петър за „истинските жени“ — тези, които знаели как да държат мъжа си и дома си под контрол. „Твоята Мария е много мека, Петре. Трябва да ѝ покажеш кой командва.“

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да давам повод за още критики. На следващия ден Станка реши да пренареди гардероба ми. „Тези дрехи са ти малки! Какво правиш с тях?“, каза и започна да хвърля тениски и рокли на пода. Опитах се да я спра:

— Лельо Станке, моля те, това са ми лични неща…

— Лични? В това семейство няма лично! Всичко е общо! — отсече тя.

Петър беше на работа и не можех да разчитам на него. Обадих се на майка ми:

— Мамо, не издържам повече. Леля му ме унижава пред децата, кара се за всичко…

— Търпи, Марийче. За семейството трябва да се търпи — каза тя тихо.

Но аз вече не можех. Всяка вечер заспивах със свито сърце и сълзи на възглавницата. Децата започнаха да ме питат защо леля Станка вика по мен и защо татко не казва нищо.

Една сутрин, докато приготвях закуска, Станка влезе в кухнята и започна да рови из шкафовете.

— Тук е пълна бъркотия! Как не те е срам? Ако майка ти те беше научила на ред…

Тогава избухнах:

— Лельо Станке, стига! Това е моят дом! Аз решавам какво и как ще бъде!

Тя ме изгледа с презрение:

— Я гледай ти! Най-сетне показа зъби! Но късно е вече!

Петър влезе точно в този момент. Видя ни една срещу друга — аз разтреперана, тя — ядосана.

— Какво става тук?

— Или аз си тръгвам, или тя! — казах през сълзи.

Петър замълча дълго. После тихо каза:

— Лельо… може би е по-добре да отидеш при братовчедка ми в Люлин. Ще ти е по-спокойно там.

Станка ме изгледа така, сякаш съм ѝ отнела всичко скъпо. Събра багажа си на следващия ден без дума. Вратата хлопна тежко след нея.

Вечерта Петър седна до мен на дивана.

— Не знам дали постъпихме правилно… Но не искам да те губя.

Прегърнах го, но усещах празнина. Семейството му щеше да ме обвинява. Може би и той тайно ми се сърдеше.

Сега, седмица по-късно, още усещам напрежението във въздуха. Дали трябваше да търпя още? Или най-сетне защитих себе си?

Кажете ми — къде е границата между търпението и самоуважението? Колко дълго трябва да понасяме чуждата грубост в името на мира?