Изгоних лелята на мъжа ми: Кога търпението се превръща в предателство към себе си?
– Какво си мислиш, че правиш с тази манджа, Мария? – гласът на леля Станка проряза кухнята като нож. Стоях с дървената лъжица в ръка, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Беше неделя, а у нас се събираше цялата рода на мъжа ми – традиция, която понасях със зъби стиснати от години.
– Готвя мусака, лельо Станке – отвърнах тихо, опитвайки се да не показвам колко ме нараняват думите ѝ.
– Мусака? Това ли наричаш мусака? Майка ти не те ли е учила как се прави истинска мусака? – продължи тя, обръщайки се към съпруга ми, Димитър. – Мите, виждаш ли какво ядем тук? Ако беше моя снаха, щях да я върна при майка ѝ!
Димитър само въздъхна и се направи, че не чува. Това беше обичайното му поведение – да не се меси, да не се кара с роднините си. А аз? Аз преглъщах всяка обида, всяко подмятане за това как не съм достатъчно добра домакиня, как не съм достойна за сина на майка му.
Леля Станка беше вдовица от години и сякаш цялата ѝ горчивина се изливаше върху мен. Винаги намираше повод да ме унижи – било заради храната, заради чистотата, заради възпитанието на децата ни. Дори когато малкият ни син, Петър, получи грамота от училище, тя каза:
– Едно време децата учеха истински неща. Сега за всяка глупост дават грамоти.
В този ден обаче нещо в мен се пречупи. След поредната ѝ забележка пред всички:
– Мария, ти си срам за това семейство! Ако аз бях на мястото на Митко, щях да те изгоня!
Погледнах я право в очите. Ръцете ми трепереха, но гласът ми беше твърд:
– Лельо Станке, стига толкова! Това е моят дом и няма да позволя повече да ме унижавате пред децата ми и пред всички останали.
В стаята настъпи гробна тишина. Свекърва ми се опита да замаже положението:
– Айде сега, Марийче, не се обиждай. Леля ти просто си е такава…
– Не! – прекъснах я. – Не е нормално да търпя обиди в собствения си дом. Ако някой не уважава мен и семейството ми, няма място тук.
Леля Станка се изправи бавно, сякаш не вярваше на ушите си.
– Ти ще ме гониш? Мене? Аз съм ти роднина!
– Вие сте роднина на мъжа ми, но това не ви дава право да ме тъпчете. Моля ви да си тръгнете.
Димитър стоеше като вцепенен. Погледнах го с надежда да ме подкрепи, но той само наведе глава.
– Мария… може би малко прекаляваш…
Това беше последната капка. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Леля Станка тръгна към вратата, мърморейки:
– Едно време жените знаеха мястото си…
След като тя излезе, останалите роднини се разотидоха мълчаливо. Вечерта вкъщи беше напрегната. Димитър не каза нищо, само седеше пред телевизора и сменяше каналите безцелно.
На следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Свекърва ми плачеше:
– Как можа така? Сега цялото село ще говори!
Сестрата на Димитър ми писа гневно съобщение: „Ти разби семейството ни!“
А аз? Аз стоях сама в кухнята и гледах празната маса. Чувствах се виновна и облекчена едновременно. Вината ме гризеше – дали не прекалих? Но после си спомнях всички онези години на унижения и болка.
Димитър най-накрая проговори вечерта:
– Мария… Не знам какво да кажа. Може би трябваше да я изтърпиш още малко. Заради мен.
Погледнах го с насълзени очи:
– А кой ще ме защити мен? Колко още трябва да търпя?
Той замълча. Знаех, че го боли, но за първи път от години почувствах, че съм постъпила правилно спрямо себе си.
Минаха седмици. Семейството ни беше разделено – някои ме подкрепиха тайно, други ме намразиха открито. Но аз вече не се страхувах. Научих се да поставям граници и да защитавам достойнството си.
Сега често се питам: Кога търпението се превръща в предателство към самия себе си? И има ли прошка за тези, които години наред са ни карали да се чувстваме малки и недостойни?