Изгоних сина и снаха си от дома: Лоша майка ли съм или им дадох шанс да пораснат?

— Мамо, пак ли ще започваш? — гласът на Димитър отекна в коридора, докато затръшваше вратата на банята. Чувах как Ива тихо плаче в спалнята им, а аз стоях в кухнята, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Вече трета година живеехме заедно в този двустаен апартамент в Люлин, а обещанието, че ще е само „докато си стъпят на краката“, отдавна бе изгубило смисъл.

Преди три години, когато Димитър ми се обади с онзи отчаян тон: „Мамо, Ива е бременна, а хазяинът ни гони. Може ли да дойдем при теб за малко?“, не се поколебах. Бях сигурна, че ще помогна на детето си. Но „малкото“ се проточи – първо докато Ива роди малкия Алекс, после докато Димитър си намери постоянна работа, после докато съберат пари за наем. Всеки месец ново оправдание.

В началото беше хубаво. Бебешки смях изпълваше дома ми, Ива ми позволяваше да помагам с Алекс. Но скоро започнаха дребните търкания – кой не е измил чиниите, кой е оставил прането в пералнята, защо Ива не готви като мен. Димитър все по-често се прибираше късно, Ива се затваряше в стаята с детето и плачеше. Аз се опитвах да балансирам между тях, но напрежението растеше.

— Мамо, не можеш да ни изгониш! — извика Димитър една вечер, когато за пореден път го попитах кога ще си намерят квартира.
— Не ви гоня, но не мога повече така! — гласът ми трепереше. — Това не е живот нито за мен, нито за вас.
— Ти си ни майка! — намеси се Ива с пресипнал глас. — Как можеш да ни оставиш на улицата?
— Не ви оставям на улицата! Давам ви шанс да пораснете! — извиках аз и усетих как сълзите напират в очите ми.

Същата нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за всички онези години, в които сама отглеждах Димитър след като баща му ни напусна. Колко жертви направих, колко пъти съм гладувала, за да има той какво да яде. А сега той ме гледа като враг.

На сутринта ги събрах в кухнята.
— Димитре, Ива… Време е да си тръгнете. Ще ви дам две седмици да си намерите квартира. Повече не мога.
Димитър ме гледаше невярващо:
— Мамо…
— Не ме наричай „мамо“ с този тон! — прекъснах го. — Ако ме обичаше и уважаваше, щеше да разбереш защо го правя.
Ива избухна в сълзи:
— Как ще се оправим сами? Алекс е още малък!
— Аз бях сама с дете на твоята възраст — казах тихо. — Ще се справите.

Последваха две седмици на мълчание и напрежение. Димитър почти не говореше с мен. Ива ме избягваше. Алекс усещаше всичко и беше неспокоен. Аз се чувствах като чудовище.

В деня, в който си тръгнаха, им подадох ключовете към входната врата.
— Вие вече сте семейство. Време е да живеете като такова.
Димитър ме прегърна набързо, без да каже нищо. Ива дори не ме погледна. Алекс плачеше в ръцете ѝ.

Останах сама в празния апартамент. Тишината беше оглушителна. Седнах на леглото и заплаках като дете. Чувствах се предателка и лоша майка. Но някъде дълбоко вярвах, че това е правилното решение.

Минаха три месеца. Понякога Димитър ми звъни – кратки разговори за Алекс или за някоя сметка. Ива още не ми говори. Чувам от съседи, че са си намерили малка гарсониера в Обеля и че Димитър работи на две места. Алекс ходи на ясла.

Понякога стоя до прозореца и се питам: Наистина ли ги предадох? Или просто им дадох шанс да пораснат? Кога една майка трябва да спре да жертва себе си заради децата си? Кажете ми – лоша майка ли съм или просто човек?