Изгоних сина и снаха си от дома: Лоша майка ли съм, или им дадох шанс да пораснат?

– Димитре, стига вече! Не мога повече така! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така, сякаш само тя ме държеше да не рухна. В кухнята миришеше на изгорял хляб, а Елена стоеше до прозореца със скръстени ръце и поглед, вперен в пода. Синът ми се обърна рязко към мен:

– Мамо, пак ли започваш? Знаеш колко ни е трудно. Не можеш ли просто да ни оставиш на мира?

Тези думи ме пронизаха като нож. Преди три години, когато Димитър и Елена дойдоха при мен с куфарите си и малкия си син Борис в ръце, бях сигурна, че ще им помогна да стъпят на краката си. „Само за няколко месеца, мамо“, обещаваше ми Димитър, „докато намерим работа и съберем пари за квартира.“

Минаха месеци. После години. Работата все не беше достатъчно добра, парите все не стигаха, а аз се превърнах в невидимата прислужница в собствения си дом. Сутрин ставах първа, за да приготвя закуска за всички. Вечер миех чиниите и прибирах играчките на Борис. Елена рядко ми благодареше – по-скоро се оплакваше, че не съм сготвила достатъчно здравословно или че съм измила дрехите ѝ с грешния прах.

С Димитър почти не говорехме. Когато се прибираше от работа, се затваряше в стаята си с телефона или компютъра. Понякога чувах как се кара на Елена за пари или за това, че Борис пак е разхвърлял играчките из целия апартамент. А аз стоях в хола и се чудех къде сбърках като майка.

Веднъж, докато простирах прането на балкона, чух как Елена говори по телефона с майка си:

– Не знам колко още ще издържа тук. Свекърва ми е ужасна – все се меси, все нещо не ѝ е наред. А Димитър само я защитава…

Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да съм чудовището в нечия история.

С времето напрежението стана непоносимо. Всяка дреболия беше повод за скандал – кой е изял последното парче баница, кой е забравил да плати сметката за ток, кой е оставил вратата на банята отворена. Борис растеше в тази атмосфера на обида и недоизказани думи. Започна да заеква и да се буди нощем от кошмари.

Една вечер, след поредния скандал заради разхвърляните обувки в коридора, седнах на леглото си и се разплаках като дете. Чувствах се безсилна и сама в собствения си дом.

На следващия ден взех решение. Сутринта ги събрах в кухнята.

– Димитре, Елена… Трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Това не е живот – нито за мен, нито за вас. Време е да си намерите свой дом.

Димитър ме гледаше невярващо:

– Мамо… ти сериозно ли? Къде ще отидем? Как ще се оправим?

– Ще намерите начин – казах тихо, но твърдо. – Време е да пораснете.

Елена избухна:

– Как можеш да ни изгониш? След всичко, което направихме…

– Какво направихте? – попитах с горчивина. – Аз ви дадох всичко, което имах. Но вече не мога повече.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Димитър не ми говореше, а Елена ме избягваше. Борис плачеше всяка вечер.

Когато най-накрая си тръгнаха, оставиха след себе си тишина, която тежеше повече от всяка кавга. Взех ключовете им и ги сложих в чекмеджето до снимките от детството на Димитър.

Сега апартаментът е тих. Чувам само тиктакането на часовника и стъпките си по паркета. Понякога се улавям да приготвям три чаши чай вместо една. Понякога се питам дали не сгреших – дали не трябваше да бъда по-търпелива, по-разбираща… Или може би най-накрая им дадох шанс да поемат отговорност за собствения си живот?

Къде свършва майчината обич и започва нуждата от граници? Лоша майка ли съм… или просто една уморена жена, която иска малко спокойствие?