Изгубена в собствения си живот: „Не си майка, ти си проклятие“ – Моята битка за сина ми и падението, което промени всичко

„Не си майка, ти си проклятие!“ – думите на майка ми още кънтят в ушите ми, докато стоя пред вратата на апартамента ни в Люлин, с куфар в ръка и сълзи, които не мога да спра. Съпругът ми, Петър, стои от другата страна на прага, с ръце скръстени на гърдите и поглед, който никога не съм виждала – студен, чужд. „Моля те, Петре, не ме оставяй така… Не съм виновна!“, прошепвам, но той само затваря вратата пред лицето ми. Чувам как синът ми, малкият Даниел, плаче вътре. Сърцето ми се къса.

Всичко започна преди три месеца. Даниел започна да се оплаква от болки в краката. Първо мислехме, че е просто растеж. После започна да куца. Отидохме при доктор Георгиева в Педиатрията. След безкрайни изследвания и чакане в коридорите с други притеснени майки, чух думите, които никоя майка не иска да чуе: „Има съмнения за автоимунно заболяване.“

Петър се промени още същия ден. Вечерите ни вече не бяха тихи – той започна да се прибира късно, да избягва разговорите за Даниел. Майка му, леля Мария, идваше всеки ден и ме гледаше с онзи поглед – сякаш съм заразна. „Това е от твоята страна“, казваше тя. „В рода ви все болести и нещастия.“

Опитвах се да бъда силна за Даниел. Водех го по лекари, търсех второ мнение, четях по нощите статии и форуми. Но вместо подкрепа, получавах само обвинения. Майка ми дойде една вечер и ме нарече „проклятие“. „Ти си виновна! Ако беше по-добра майка, детето ти нямаше да страда така!“

Петър започна да спи в хола. Една сутрин намерих багажа си до вратата. „Не мога повече“, каза той тихо. „Даниел ще остане тук. Ти… върви при майка си.“

Отидох при родителите си в Перник. Баща ми не каза нищо – само ме погледна с разочарование и излезе от стаята. Майка ми не спря да повтаря: „Казах ти да не се омъжваш за Петър! Сега виж какво стана.“

Дните минаваха в мълчание и вина. Обаждах се на Петър всеки ден, молех го да чуя гласа на Даниел. Той рядко ми позволяваше. „Детето е по-добре без теб“, казваше. „Ти само го разстройваш.“

Една вечер получих обаждане от болницата – Даниел беше приет по спешност с висока температура и болки в ставите. Хукнах към София с първия влак. В болничната стая заварих Петър и свекърва ми до леглото на сина ми. Когато влязох, Мария изсъска: „Какво правиш тук? Не си желана!“ Петър не ме погледна.

Седнах до леглото на Даниел и хванах ръката му. Той отвори очи и прошепна: „Мамо… боли ме.“ Сълзите ми потекоха безконтролно.

След тази нощ започнах битката си – сама срещу всички. Наех адвокатка – Марияна Иванова, която повярва в мен. Започнах дело за родителски права. Социалните работници идваха у дома на родителите ми, разпитваха ме за всичко – как съм гледала Даниел, какви лекарства съм давала, дали съм го водила редовно на прегледи.

Семейството ми не ме подкрепяше. Майка ми отказа да свидетелства в моя полза – страхуваше се от Петър и неговото семейство. Баща ми мълчеше.

Всяка вечер плачех сама в стаята си, гледайки снимките на Даниел по телефона. Понякога той ми изпращаше гласови съобщения: „Мамо, кога ще дойдеш?“ Не знаех какво да му кажа.

Делото продължи месеци. Петър твърдеше пред съда, че съм психически нестабилна и че съм вредна за детето ни. Свекърва ми разказваше лъжи за мен – че съм го била, че съм го оставяла гладен…

Единствената ми опора беше адвокат Иванова и няколко приятелки от университета, които свидетелстваха колко всеотдайна майка съм била винаги.

В деня на решението стоях пред съдебната зала с треперещи ръце. Съдията прочете: „Майката получава право на лични срещи под наблюдение.“ Не беше победа, но беше начало.

Видях Даниел за първи път след месеци в една стая с психолог. Той се хвърли в прегръдките ми и не ме пусна дълго време.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в Надежда. Работя като касиерка в супермаркет и всяка седмица виждам Даниел за няколко часа под надзора на социален работник. Борбата продължава – обжалвам решението и мечтая един ден да мога отново да го гушна у дома.

Понякога се питам: Кога семейството престава да бъде опора и се превръща в съдник? Колко сила трябва да има една майка, за да оцелее сред обвиненията и самотата? Ще намеря ли някога прошка – от тях или поне от себе си?