Излизане от сянката: Историята на Магдалена и нейната борба за себе си

– Пак ли ще се прибереш толкова късно, Магдалена? – гласът на Красимир ме посрещна още от вратата, натежал от обида и безразличие.

В ръцете си държах две торби с покупки, а краката ми трепереха от умора. Беше вторник, но за мен всеки ден беше като понеделник – безкраен, тежък, сив. Погледнах го – седеше на дивана, с дистанционното в ръка, телевизорът гърмеше. На масата – празни чаши от кафе и недояден сандвич. В този момент усетих как нещо в мен се чупи.

– Работя до късно, защото някой трябва да плаща сметките – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. Знаех, че ако повиша тон, ще последва скандал. А дъщеря ни Ива беше в другата стая, учеше за контролното по математика.

Красимир само изсумтя и се обърна към телевизора. Отново. Вече не помнех кога за последно беше проявил интерес към мен или към Ива. Работеше на половин работен ден в кварталната автомивка, но парите му стигаха само за цигари и бира. Всичко останало – сметки, храна, дрехи за детето – беше на моите плещи.

Вечерта мина в мълчание. Седях на кухненската маса, преглеждах сметките и се чудех как ще изкарам до края на месеца. Заплатата ми като медицинска сестра в болницата не стигаше. Понякога взимах допълнителни смени, но тогава почти не виждах Ива. Вината ме разяждаше отвътре.

– Мамо, защо татко винаги е ядосан? – попита ме тихо Ива, когато я сложих да спи.

Сърцето ми се сви. Какво да ѝ кажа? Че баща ѝ е изгубил всякаква амбиция? Че аз съм уморена да нося всичко сама?

– Не е ядосан на теб, миличка. Просто понякога възрастните имат трудности – прошепнах и я целунах по челото.

Легнах си до нея и дълго гледах тавана. Спомних си първите ни години с Красимир – беше весел, обещаваше ми светове. След като остана без работа преди пет години, всичко се промени. Започна да се затваря в себе си, да обвинява всички други за неуспехите си. Аз се опитвах да го подкрепям, но с времето започнах да се чувствам като негова майка, а не като съпруга.

Майка ми често ми казваше:
– Магда, животът ти минава в грижи за другите. А ти кога ще помислиш за себе си?

Винаги ѝ се сърдех за тези думи. Но тази вечер те кънтяха в главата ми.

На следващия ден се прибрах по-рано от работа. Открих Красимир с още двама негови приятели – шумни, пияни, пушеха в хола.

– Какво става тук? – попитах ядосано.

– Отпусни се малко, Магда! Всеки има нужда от почивка! – засмя се един от тях.

Погледнах Красимир. Той само сви рамене:
– Не прави драма.

Тогава избухнах:
– Драма ли? Аз работя по 12 часа на ден! Ти кога ще поемеш малко отговорност? Кога ще станеш баща на Ива?

Настъпи тишина. Приятелите му се изнизаха неловко. Красимир ме изгледа със студени очи:
– Ако не ти харесва, тръгвай си.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко съм сама в този дом. Събрах сили и му казах:
– Може би наистина трябва да си тръгна.

Седмици наред мислех за това решение. Говорих с майка ми, тя ме подкрепи:
– По-добре сама и спокойна, отколкото с човек, който те дърпа надолу.

Ива плака много първите дни след като му казахме, че ще се разделим. Обясних ѝ колкото можах по-деликатно:
– Понякога възрастните не могат да живеят заедно, но това не значи, че не те обичаме.

Преместихме се при майка ми в Люлин. Беше тясно, но уютно. За първи път от години усещах облекчение – никой не ме упрекваше кога се прибирам или защо съм уморена. Ива постепенно свикна с новото училище и новите приятели.

Понякога вечер седях сама на балкона и гледах светлините на София. Мислех си за всички жени като мен – които търпят в името на децата или от страх да не останат сами. Колко често забравяме себе си? Колко често позволяваме да ни превърнат в сянка?

Една вечер Красимир ми звънна:
– Магда… сгреших… Моля те, върни се…

Гласът му беше отчаян, но вече не изпитвах вина или жалост. Само тъга за изгубеното време.

– Не мога да се върна там, където съм била нещастна – казах му тихо и затворих.

Днес съм по-силна. Все още е трудно – парите пак не стигат, умората е голяма, но вече знам какво заслужавам. Ива ме гледа с други очи – виждам уважение и обич в погледа ѝ.

Понякога се питам: Колко още жени ще чакат някой друг да ги спаси? Не е ли време сами да излезем от сянката?