Къде свършва добротата и започва опасността? Неочакваният подарък от съседа

„Пак ли той?“, изсъска Петър, докато затваряше входната врата с трясък. В ръцете ми стоеше букет от бели лилии, а до тях – малка кутия шоколадови бонбони. Усетих как бузите ми пламват, макар че не бях направила нищо нередно. „Димитър просто е учтив“, опитах се да обясня, но думите увиснаха във въздуха като тежка мъгла.

Петър се обърна към мен с поглед, който не бях виждала досега – смесица от болка и гняв. „Учтив? Това вече е трети път тази седмица! Какво иска този човек от теб?“

Не знаех какво да кажа. Димитър беше новият ни съсед – наскоро се беше преместил в апартамента отсреща. Първия път, когато ми подаде цветя, беше след като ми помогна да кача тежките торби от пазара. Усмихна се и каза: „За една истинска дама.“ Усетих се поласкана, но и леко смутена. Оттогава започнаха малките жестове – шоколад, комплименти, покани за кафе.

В началото не обръщах внимание. В нашия блок хората често си помагат – носим си храна, поздравяваме се по стълбите, дори понякога празнуваме заедно именни дни. Но с Димитър нещата сякаш излязоха извън рамките на обичайното.

Петър започна да се прибира по-рано от работа. Погледът му стана подозрителен, а думите – остри. „Не виждаш ли какво става?“, настояваше той. „Този човек не е просто любезен.“

Започнах да се чувствам виновна, макар че не бях направила нищо лошо. Вечерите ни станаха мълчаливи и напрегнати. Петър избягваше да ме докосва, а аз се улавях, че избягвам погледа му.

Една вечер, докато миех чиниите, чух почукване на вратата. Сърцето ми заби учестено. Знаех кой е – Димитър. Отворих и го видях с усмивка и нов букет в ръка.

– За най-красивата жена в блока – каза той и ми подаде цветята.

– Моля те, Димитре… Не е удобно… – прошепнах, усещайки как Петър слуша от хола.

– Само исках да ти благодаря за хубавата компания онзи ден – настоя той.

Петър изскочи от хола като буря.

– Остави жена ми на мира! – извика той. – Това вече е прекалено!

Димитър вдигна ръце в знак на мир.

– Не съм искал да обидя никого… Просто съм самотен човек…

Вратата се затръшна след него. Аз останах с букет в ръка и сълзи в очите.

Седнах на кухненския стол и се разплаках. Петър стоеше срещу мен, безмълвен. В този момент разбрах колко тънка е границата между добротата и нежеланото внимание. Дали бях прекалено доверчива? Или Петър беше прекалено ревнив?

На следващия ден в блока започнаха да се носят слухове. Съседката от третия етаж ме изгледа косо на стълбите.

– Много си хубава, Мария, ама внимавай с новия съсед – прошепна тя заговорнически.

Почувствах се като престъпник в собствения си дом. Започнах да избягвам Димитър – не от страх, а заради напрежението вкъщи и погледите на съседите.

Петър стана още по-затворен. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора. Опитах се да поговоря с него.

– Не мога повече така – казах тихо. – Имам чувството, че всичко рухва заради един букет цветя.

– Не е само букетът – отвърна той. – Чувствам се безсилен… Страх ме е да не те загубя.

Прегърнах го силно. Разбрах, че зад гнева му стои страхът да не остане сам.

Минаха седмици. Димитър спря да ми носи подаръци, но напрежението остана. Веднъж го срещнах на стълбите – изглеждаше уморен и тъжен.

– Извинявай за всичко – каза той тихо. – Не исках да ти навредя.

– Просто… понякога добротата може да бъде погрешно разбрана – отвърнах аз.

Вечерта разказах на Петър за разговора ни. Той въздъхна облекчено и ме хвана за ръка.

– Обичам те, Мария. Просто понякога се страхувам…

Погледнах го в очите и си помислих: Колко лесно можем да объркаме намеренията на другите? Кога една усмивка или букет цветя преминават границата на позволеното?

А вие как бихте постъпили на мое място? Къде според вас свършва добротата и започва опасността?