Къде свършва майчината обич и започва саможертвата? Изповедта на една българска майка

– Мамо, ще можеш ли да вземеш Ели от градина? Имам среща с адвоката и после трябва да отида до банката. – Гласът на дъщеря ми, Мария, прозвуча уморено и някак безнадеждно по телефона. Беше вторник сутрин, а аз вече бях изчистила кухнята, сложила боба да ври и подготвях дрехите за пране. Откакто Мария се върна у дома след развода, къщата ни никога не беше тиха.

Не казах нищо. Просто въздъхнах и кимнах, макар че тя не можеше да ме види. „Разбира се, Мария. Ще я взема.“

Преди две години, когато тя се появи на прага с куфарите и малката Ели, сърцето ми се сви от болка и съчувствие. Бившият ѝ мъж я беше оставил заради по-млада жена, а Мария беше съсипана. Казах си: „Ще ѝ помогна да стъпи на крака. Ще бъда до нея, докато мине бурята.“

Но бурята не мина. Тя просто се превърна в ежедневие.

Сега съм на 64 години, пенсионирана учителка по литература. Мечтаех да чета книги, да пътувам с приятелки до Рилските езера или просто да седя на терасата с чаша кафе и да гледам как слънцето залязва над панелките. Вместо това денят ми започваше с приготвяне на закуска за трима, пране на детски дрехи и безкрайни разходки до детската градина.

– Бабо, ще ми направиш ли палачинки? – Ели ме гледаше с огромните си кафяви очи.
– Разбира се, слънце мое – усмихнах се и я погалих по косата.

Вечер Мария се прибираше късно, уморена и раздразнителна.
– Какво има за вечеря?
– Направих мусака.
– Пак ли мусака? Не можеше ли нещо по-леко?

Понякога усещах как гневът ми клокочи под повърхността. Но преглъщах. Защото тя е дъщеря ми. Защото Ели е внучката ми. Защото така правят майките – жертват се.

Но кога тази жертва става прекалена? Кога любовта се превръща в товар?

Една вечер, докато сгъвах дрехите на Ели, чух как Мария говори по телефона в хола:
– Не знам какво щях да правя без мама. Тя върши всичко – готви, чисти, гледа детето… Аз просто нямам сили за нищо.

Сърцето ми се сви. Не каза го с благодарност, а с някаква апатия, като че ли това е най-естественото нещо на света. Като че ли аз съм длъжна да бъда тук, да върша всичко, да нямам свои желания.

На следващия ден реших да поговоря с нея.
– Мария, трябва да поговорим.
Тя въздъхна тежко:
– Мамо, ако пак ще ми казваш колко ти е тежко…
– Не е само това. Просто… чувствам се невидима. Като че ли вече не съм човек, а само бавачка, готвачка и портфейл.
Тя ме погледна изненадано:
– Мамо! Аз имам нужда от теб! Не разбираш ли през какво минавам?
– Разбирам – казах тихо. – Но кой разбира мен?

Тя замълча. За първи път видях в очите ѝ нещо като вина.

Седмиците минаваха. Нищо не се промени особено. Но аз започнах да усещам тежестта все по-силно. Приятелките ми звъняха:
– Ела с нас на театър!
– Не мога… Ели е болна.
– Ще отидем до Пловдив за уикенда!
– Не мога… Мария има работа.

Започнах да се питам: това ли е животът ми? Да бъда винаги в сянката на другите? Да давам всичко от себе си и да не получавам дори „благодаря“?

Една вечер Ели дойде при мен с рисунка:
– Бабо, това си ти! – На листа бях нарисувана с голяма усмивка и корона на главата.
Сълзите ми потекоха сами.
– Благодаря ти, слънце мое…

Може би само децата виждат истинската ни стойност.

Сега пиша тези редове и се чудя: Кога любовта към децата ни прераства в саможертва? И ако дадеш всичко от себе си – остава ли нещо за теб самата?

Кажете ми – къде е границата? И има ли я изобщо?