Как да кажеш на снаха си, че вече е майка, а не малко момиче

– Мария, можеш ли поне за малко да оставиш този телефон? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Седяхме на масата в хола, а тя отново превърташе снимки в Инстаграм, докато малкият Александър плачеше в люлката до нея.

Петър ме изгледа с онзи поглед, който познавам от дете – смесица от вина и раздразнение. – Мамо, остави я. Тя си почива.

Почива? От какво? От майчинството? От живота? В този момент усетих как гневът ми се надига като вълна. Не исках да съм онази свекърва, която се меси във всичко, но не можех да гледам как синът ми се опитва да държи семейството си на повърхността сам, докато Мария се държи като ученичка.

Върнах се мислено към първата ни среща. Петър я доведе у дома една събота следобед. Беше с къса пола, ярко червило и слушалки в ушите. Докато аз приготвях баница и се опитвах да я заговоря за университета й, тя едва ме поглеждаше. После цяла вечер не свали телефона от ръката си. Опитах се да не съдя прибързано – младите са различни, казвах си. Но с времето нещата не се промениха.

Когато забременя, Петър беше на седмото небе. Аз също – мечтаех за внуче. Но Мария сякаш прие новината като поредната снимка за социалните мрежи. Публикува ултразвука във Фейсбук преди дори да кажем на роднините. Купуваше дрешки онлайн и споделяше „сторита“ с всяка нова придобивка. Но когато дойде време за истинската грижа – безсънните нощи, кърменето, плачът – тя се отдръпна.

– Не мога повече! – изплака една вечер Мария и захвърли възглавницата на пода. – Александър не спира да реве! Защо никой не ми помага?

Петър я прегърна и я увери, че ще се справят. Аз стоях в коридора и стисках зъби. Помагах им колкото можех – готвех, чистех, разхождах бебето. Но Мария все повече се затваряше в себе си и в телефона си.

Една сутрин я чух да говори с приятелка:
– Не знам дали съм готова за това… Всички очакват от мен да съм перфектна майка, а аз просто искам да изляза с момичетата.

Сърцето ми се сви. Спомних си себе си на нейната възраст – как работех по две смени, грижих се за Петър и сестра му, а вечер готвех и чистех до полунощ. Никой не ме питаше дали съм готова. Просто трябваше да бъда.

Реших да поговоря с нея открито. Изчаках Петър да излезе за работа и седнах до Мария на дивана.
– Мария, знам, че ти е трудно. Но Александър има нужда от теб повече от всичко друго. Ти вече не си малко момиче – ти си майка.

Тя ме изгледа с празен поглед.
– Ами ако не мога? Ако не съм като теб?

– Не трябва да бъдеш като мен – отвърнах тихо. – Но трябва да бъдеш тук за детето си. Телефонът няма да го нахрани, няма да го утеши.

Мария избухна в сълзи.
– Чувствам се сама! Всички ме съдят… Майка ми казва, че съм провал, ти ме гледаш все едно съм чужда… Петър е постоянно на работа!

Прегърнах я. За първи път усетих колко е уплашена и изгубена.
– Не си сама. Просто трябва да поискаш помощта ни по друг начин.

От този ден започнахме да говорим повече. Показвах й как да къпе Александър, как да го приспива. Оставях й бележки с напомняния и малки окуражителни думички. Постепенно тя започна да прекарва повече време с бебето и по-малко с телефона.

Но напрежението между нас остана. Петър усещаше това и често избягваше разговорите вкъщи. Една вечер го чух да говори по телефона:
– Мамо и Мария пак са се скарали… Не знам какво да правя вече.

Тогава разбрах – борбата не е само между мен и Мария. Семейството ни беше на ръба.

Решихме тримата да седнем заедно и да поговорим открито.
– Всеки има нужда от време за себе си – казах аз. – Но Александър има нужда от майка си повече от всичко.

Мария кимна през сълзи:
– Ще опитам… Просто ми трябва време.

Петър хвана ръцете ни и каза:
– Семейството е екип. Ще се справим заедно.

Минаха месеци. Мария все още има своите трудни моменти, но вече виждам как прегръща Александър с истинска обич. Понякога пак се караме за дреболии – кой ще измие чиниите или кой ще изведе кучето – но вече знаем как да говорим един с друг.

Понякога се питам: Кога точно едно момиче пораства и става майка? И дали някога спираме да се страхуваме, че ще сгрешим? Как мислите вие?